Саймон Бекетт - Кървави белези

— Ходих до тавана. Нямаше те.

— Не, аз… имах нужда от малко въздух — едва успявам да промълвя.

— Видях раницата. Събрал си целия си багаж.

Не знам какво да отговоря. Гретхен поглежда към водата. Предишният й гняв е заменен от мрачно спокойствие, което още повече ме притеснява.

— Влизал си в езерото.

— Ами, да, беше ми топло. Исках да се разхладя.

— Дълго време остана под водата. Какво правеше?

— Просто плувах.

Опитвам се да установя колко знае, възможно ли е да няма никаква представа какво се крие на дъното. Но треперя толкова силно, че дори не мога да разсъждавам разумно.

— Казах ти, татко нареди да не плуваме там. Не е безопасно.

Безопасно за кого?

— Ще се ядоса, ако му кажа.

— Не е необходимо да му казваш, нали?

— Защо не? Ти и без това си тръгваш утре — погледът й е студен и резервиран. — Не ти пука за нас, иначе нямаше да ни изоставиш.

— Никого не изоставям.

— Напротив. С нищо не си по-различен от останалите. Доверихме ти се, а ти ни предаваш.

Това са същите думи, които каза по адрес на Луи.

— Виж какво, съжалявам, ако…

— Не, не съжаляваш. Ти ме подведе.

Подвел съм я? За втори път тази вечер губя почва под краката си.

— Не е вярно…

— Тогава ми обещай, че ще останеш.

— Гретхен…

— Трябва да ми обещаеш. Или ще кажа на татко.

Господи! Поглеждам отново към водата. Не съм сигурен дали знае какво има там и какви неприятности би могла да ми създаде с Арно, но не мога да рискувам баща й да разбере какво съм правил през нощта. Никак не ми харесва, но трябва да накарам Гретхен да си затваря устата, докато се отдалеча достатъчно оттук.

— Добре — казвам аз, — ще остана.

Гретхен ме поглежда изпитателно. Усещам как кожата на врата ми настръхва.

— Лъжец.

— Не, аз…

— Мислех, че си добър, но не си. Вече не те харесвам.

— Гретхен, чуй ме… — започвам аз, но тя вече тича по пътя.

За миг замръзвам на място, след това се спускам след нея. Нямам никаква представа какво мога да й кажа или да направя, знам само, че не мога да остана тук. Но не съм във форма, а и с развързаните ботуши имам чувството, че тичам като в кошмар. Гретхен се носи пред мен през гората, проблясвайки на лунната светлина като привидение. Гърдите и краката ми горят, когато минавам покрай статуите, и в този момент единият от ботушите ми се изхлузва и изведнъж се прекатурвам и падам на пътя. За миг оставам без въздух. Изправям се едва дишайки и виждам бялата фигура на Гретхен да излиза от гората и да минава тичешком между лозите. Един облак скрива луната и аз я изгубвам от поглед, но вече е ясно, че няма да успея да я догоня. Не и преди да стигне до къщата.

Превивам се на две, гърдите ми свирят, докато се опитвам да поема въздух. Мамка му! Мамка му! Опитвам се да разсъждавам трезво. Може би реагирам прекалено бурно, може би има обяснение за това, което видях. Може би това е просто стар пикап, изхвърлен в езерото. Отчаяно искам да повярвам, но споменът за онова, което видях под водата, е прекалено силен. Не мога да поема този риск — ако пикапът е на Луи, Арно не би рискувал да разкажа за него на някого.

Няма да ми позволи да напусна фермата.

Като че ли прочел мислите ми, откъм двора се дочува високият глас на Арно, който крещи нещо неразбираемо. Струва ми се, че чувам Матилде, която го моли нещо, след това някаква врата се затръшва и настъпва тишина.

Тръгнал е към мен.

Оглеждам се, за да намеря ботуша си, но луната все още е зад облак и единственото, което виждам, са сенки. Нямам повече време. Камъни и клонки се забиват в босия ми крак — този, от който тъкмо махнаха конците, докато излизам от пътя, за да се скрия сред дърветата. След като Арно отмине, мога да мина напряко и да изляза на шосето, по-късно ще мисля за раницата си.

Не съм се отдалечил много, когато стъпвам върху нещо остро. Чува се силен шум, последван от пробождаща болка. Сърцето ми бие до пръсване, когато отскачам назад в очакване да усетя зъбите на капана да се забиват в крака ми. Не се случва нищо. Просто съм стъпил върху сух клон, но в паниката съм забравил, че горите тук все още са пълни с капани. Не смея да продължа напред, нито да се върна обратно на пътя. Не и когато е толкова тъмно, че не виждам къде стъпвам. Може и да няма нищо, но ако има…

Забелязвам някакво движение между дърветата. Поглеждам обратно към лозето. Луната все още не се е показала и за момент не различавам нищо. След малко тя се появява иззад облака и между дърветата виждам фигурата на Арно, който бързо крачи към гората. Лунният лъч попада върху нещо метално и последната ми надежда, че ще може да поговорим разумно, изчезва, когато осъзнавам какво е.