Саймон Бекетт - Кървави белези

Пушката.

Луната се скрива зад друг облак и Арно изчезва от погледа ми, сякаш някой е дръпнал завеса. Но вече е много по-близко до мен, отколкото очаквах. Прекалено късно е да се връщам обратно и да тръгвам към езерото. Макар там да няма капани, той ще е достатъчно близо, за да ме види, а на пътеката ще съм лесна мишена. Оглеждам се отчаяно наоколо, търся къде да се скрия. Близо съм до мястото, където отсякохме бялата бреза, и повечето дървета наоколо са млади фиданки или пънове. Арно трябва само да извърне глава и ще ме забележи, но в този момент един лунен лъч се промъква през дърветата и осветява близките статуи.

Лъчът изчезва, а аз се спускам към статуите с надеждата, че Арно не е поставил капани наоколо. Хвърлям се на мократа земя и се сгушвам зад каменното расо на монаха. Останал съм без дъх, а босият ми крак тупти от пареща болка. Усещам нещо лепкаво, сигурно съм го порязал на сухия клон или старите рани са се отворили. Но в момента това е най-малкият ми проблем. Надничам иззад статуята. Без лунната светлина гората не е нищо повече от различни нюанси на черно. Всичко изглежда неподвижно, но след малко по пътя се задава сянка.

Скривам се отново и се притискам до студения камък. Над мен небето е плетеница от облаци и звезди, но тук долу цари пълен мрак. Вглеждам се през дърветата и се моля луната да не се показва. Иска ми се да погледна още веднъж, но се страхувам, че Арно може да ме види. Затова лежа там и се ослушвам за стъпките му. Ветрецът прошумолява през листата и клоните и заглушава всички останали шумове. Затварям очи и се опитвам да си представя къде се намира той в момента. Казвам си, че докато преброя до десет, вече ще ме е отминал. Но стигам до десет и продължавам да не мърдам. Ами ако греша или пък той е спрял? Свивам ръце в юмруци и се опитвам да взема решение. Не мога да стоя тук до безкрай — най-добрият ми шанс да се добера до шосето е, докато Арно е при езерото. Вече трябва да е отминал. Напрягам се и се подготвям да погледна отново.

Чува се приглушен звук от счупени клони.

Лежа абсолютно неподвижен. Задържам дъха си, не смея да дишам. Напрягам се да дочуя нещо въпреки шумоленето на дърветата, моля се облаците да се задържат още няколко минути. Но силният вятър вече ги раздухва, по ръба на черните им силуети се появява сребрист отблясък. Наблюдавам безпомощно как луната се появява отново и залива всичко наоколо с бледата си светлина. И точно тогава чувам пращене на клонки само на няколко метра от мен.

— Шон?

Гласът на Матилде е приглушен. Облекчението, което изпитвам, е толкова голямо, че ме оставя без сили.

— Тук съм.

Тя гледа към другите статуи. Обръща се, когато чува шепота ми, и тръгва бързо към мен, като поглежда през дърветата по посока на пътя, а предателската луна отново скрива лицето си и всичко потъва в сенки.

— Трябва да се махаш — казва тя тихо и ме подканва да клекна зад статуята на монаха. — Баща ми мисли, че все още си при езерото. Трябва да тръгнеш, преди да разбере, че греши.

Дори и в този момент все още се надявах, че тя ще ме успокои, ще ми каже, че няма за какво да се тревожа, че всичко е едно голямо недоразумение. Понечвам да се изправя, но тя ме дръпва надолу. Сега и тя се е превърнала само в сянка, лицето й изобщо не се вижда в мрака.

— Още не. Дай му няколко минути да изчезне. Ето, обуй това.

Подава ми нещо. Не мога да видя какво е, но опипом разбирам, че е ботушът ми.

— Намерих го на пътеката — шепне тя. — Затова реших, че си някъде тук.

— Къде е Гретхен? — питам и се опитвам слепешката да обуя ботуша си.

Кракът ми е лепкав от кръв и е толкова подут, че не може да влезе в ботуша.

— При Мишел.

— Какво каза на баща ти?

— Няма значение. Вземи това.

Матилде бутва още нещо в ръката ми. Ключове и както ми се струва, няколко банкноти.

— Не е много, но само толкова имам. Това също ще ти трябва.

Подава ми нещо плоско и тънко. Трябва ми малко време, за да се сетя, че е паспортът ми.

— Ровила си в раницата ми?

Мисълта ми все още тече бавно, но не мога да си представя кога е имала време да се качи на тавана и да вземе паспорта ми оттам.

— Не сега. Взех го първия път, когато отиде в града.

Не знам какво ме шокира повече — фактът, че е взела паспорта ми, или това, че не съм забелязал.

— Защо?

— Защото не исках да тръгнеш, без да ми кажеш. Искам да те помоля за една услуга, но сега трябва да вървим. Готов ли си?

Услуга?

— Не мога да обуя ботуша — казвам аз, по-объркан от всякога.