Саймон Бекетт - Кървави белези

Но след това бързо се отдръпвам.

Скалата е съвсем гладка. По нея няма обичайните водорасли и растителност, твърда е и абсолютно гладка. Спускам единия си крак, после и другия и накрая стъпвам отгоре й. Водата стига до брадичката ми. Повърхността под краката ми е плоска и леко изпъкнала, усещам малки мехури от корозия. Но и без тях съм наясно, че това, върху което съм стъпил, не е скала.

Това е покрив на кола.

Опипвам внимателно с пръстите на краката си, опитвам се да определя формата. Единият ми крак се плъзва от ръба и изведнъж под мен няма нищо друго, освен вода. Махам с ръце, докато водите на езерото се затварят над главата ми, кашлям и се давя, когато отново успявам да се кача върху покрива. Поне разбрах, че не е кола. Покривът е прекалено тесен, прекалено отсечен.

Прилича повече на покрив от кабина на камион.

Поглеждам към бреговете на езерото, целият треперя. Те са прекалено кални и блатисти, за да минеш по тях, с каквото и да е превозно средство. Единственият начин, по който камионът би могъл да се озове тук, е през скалата. Взирам се в надвисналия й край и се опитвам да си представя как камионът случайно се плъзга оттам. Но капакът, върху който стоя, е прекалено далече от скалата. Единственият начин, по който би могъл да попадне тук, е ако е бил засилен на скорост.

Ужасно ми се иска да се върна на брега и да се облека. Но не мога да го направя. Все още не. Поемам дълбоко въздух и се гмурвам. Ледената вода отново започва да боде ушите ми. Наоколо всичко е тъмно и неясно. Нищо не виждам, но неочаквано луната се показва иззад облак и във водата прониква лъч неземна светлина. Огромното тяло на камиона оживява пред очите ми. Сега вече виждам, че е пикап. Отворената каросерия зад кабината е празна. Пляскам с крака и се опитвам да се гмурна по-дълбоко, а гърдите ми натежават. Твърде много цигари. Опитвам се да преборя стремежа на тялото ми да изплува, протягам се към дръжката на вратата и за малко да я изпусна, когато тя бавно се отваря.

Сърцето ми бие като лудо, докато приближавам. Вътрешността на кабината е замъглена и пълна със сенки. Вглеждам се вътре за секунда-две, но след това нов облак покрива луната и отново настъпва тъмнина. Пускам вратата и изплувам на повърхността. Изскачам в нощния въздух и шумно си поемам въздух, пулсирането в слепоочията ми бавно започва да отшумява.

Нищо.

Заради мътната вода не мога да съм абсолютно сигурен, но не видях нищо в кабината, нямаше голяма сянка от тяло, нито крайници, полюшвани от водата. Питам се дали да не се гмурна още веднъж, за да съм сигурен, но от самата мисъл ме побиват тръпки. Не мога да се накарам да го направя.

Зъбите ми тракат, когато започвам да плувам към брега. Опитвам се да се движа спокойно, да потисна желанието да бързам. В този момент някакво дълго водорасло се докосва до крака ми и губя самообладание. Започвам бясно да греба към брега, пляскам в плитчините, докато отново изляза на камъните. Целият треперя, затова започвам да се разтривам с ръце и отново поглеждам към езерото. Вълничките, които оставих зад гърба си, вече утихват и повърхността отново става спокойна и черна. Нищо не подсказва какво се крие отдолу.

Обличам дрехите си набързо. Вече нямам съмнение на кого принадлежи пикапа. Не успях да видя цвета му, но съм готов да се обзаложа, че е тъмнозелен. Същият като онзи на снимката, която Жан-Клод ми показа. За последно Луи е бил забелязан в Лион и това ме накара да предположа, че каквото и да му се е случило, се е случило там. Но грешах.

Върнал се е.

С мъка нахлузвам дънките върху мократа си кожа. Колкото и да се мъча, не мога да измисля невинно извинение, което би обяснило защо пикапът му е на дъното на езерото. Жан-Клод се опита да ми каже, че Арно е отговорен за изчезването на брат му, но аз отказах да го изслушам. Не исках . Не искам и да вярвам, че Матилде знае за всичко това, но нямам никакво намерение да оставам тук, за да разбера. Арно и без това ми е бесен, а фермата вече крие поне една тайна.

Не искам да се превръщам във втората.

Не мога да обуя ботушите си. Струва ми се, че гората ме наблюдава заплашително, докато се мъча да ги нахлузя. Непрекъснато се оглеждам, едва ли не очаквам да видя Арно да се материализира от сенките със своята пушка. Но няма никой, освен една самотна статуя сред дърветата. Навеждам се, за да дръпна ботуша си, и осъзнавам, че толкова близо до езерото няма статуи. Точно в този момент тя излиза от гората.

На лунната светлина Гретхен е бледа като алабастър, кожата й е бяла като камък. Гледа ме, но не приближава.