Саймон Бекетт - Кървави белези

След това завивам край един ъгъл и в далечния край на улицата виждам отворена врата, от която излиза светлина. Над вратата има светещ прозорец и една кола е паркирана от другата страна на улицата, но като изключим тях, наоколо е съвсем пусто. Тръгвам към сградата, надявам се да открия някой, който да ми каже къде се намирам. Значително съм се отдалечил от по-заможните части на Докландс. Ако изключим склада с единствения светещ прозорец, всички останали сгради наоколо изглеждат напълно изоставени. Отвъд ограденото празно пространство се виждат тъмната лъскава вода и призрачните очертания на лодките, завързани за малкия кей. Едва когато прочитам табелата с името на предприемача върху стената на склада и забелязвам скелетоподобните уреди за фитнес зад прозореца на приземния етаж, започвам да разбирам къде съм се озовал. Забавям крачка, все още не мога да повярвам, че съм там, където си мисля, и в този момент някой излиза от вратата, пресича и отива до колата.

Звукът от автоматичното отключване отеква по тихата уличка. Спирам и наблюдавам как мъжът заобикаля и отваря капака на багажника. За няколко секунди го губя от погледа, после той затръшва капака, отива до шофьорската врата и влиза в колата. Стоя като закован, намирам се на около седем-осем метра от него, когато на слабата светлина от таблото разпознавам Джулс. Виждам как отпуска глава върху волана и цялото ми желание да се разправям с него изведнъж изчезва. Вече изобщо не изглежда самодоволен и арогантен. Брадясалото му лице е уморено и съсипано, под очите му има тъмни кръгове.

Изчаквам го да тръгне, не смея да помръдна, за да не ме види. Вместо това той започва да рови в нещо, което не виждам. Разбирам какво прави едва когато навежда глава, притиска едната си ноздра с пръст и смръква нещо от дланта си. Изведнъж добива решително изражение, изправя се и пали мотора на колата. Миг след това ярката светлина на фаровете осветява улицата.

И мен.

Закривам очите си от ослепителната светлина, дори и в този момент се надявам да не ме забележи. Или да не ме разпознае. Известно време не се случва нищо. След това двигателят и фаровете угасват. Докато премигвам и се опитвам да видя нещо в настъпилата тъмнина, чувам, че вратата на колата се отваря.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Все още съм заслепен, взирам се в силуета до колата и се чудя как да отговоря.

— Клоуи е мъртва.

Това е единственото, за което се сещам. Настъпва мълчание. За секунда-две истински се надявам, че ще можем да забравим съперничеството си и ще поговорим. След това той затваря вратата на колата и застава пред нея.

— Е, и?

Гневът, който си беше отишъл, започва отново да се прокрадва в мен. Знам, че трябва да отстъпя, но не мога да се сдържа.

— Това ли е? Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Какво искаш да кажа? Тя сама го направи, да не съм я карал аз?

— Изхвърлил си я!

— Тя беше парцал. Трябва да е благодарна, че я търпях толкова дълго. А ти, по дяволите, кой си, че да ми държиш сметка? Ти също я заряза, така че не ми опявай сега.

— Знаеш ли, че е направила аборт?

Думите ми са посрещнати с пълно мълчание. Отново се сещам за обвинението на Ясмин и това ме кара да продължа да говоря.

— Каза ми, че детето е твое.

Той свива рамене.

— И какво от това? Трябвало е да внимава повече.

— Господи, изобщо ли не ти пука?

— Защо да ми пука? Тя беше шибана наркоманка!

— И кой е виновен за това?

Поглежда ме продължително и после се обръща към колата. Мисля, че ще се качи и ще замине, но той отива до другата врата. Отваря я и се навежда, за да вземе нещо.

Бейзболна бухалка.

— Дойде в много неподходящ момент — казва той, оставя вратата отворена и тръгва към мен.

Изведнъж цялата ситуация започва да ми се струва нереална. Мисля си, че само блъфира, не мога да повярвам, че наистина ще я използва. Правя стъпка назад и като че ли това го предизвиква, вдига бухалката и се спуска към мен с вик. Опитвам се да се извъртя, когато той стоварва бухалката върху ми, крещя едновременно от изненада и от болка, когато ударът попада във вдигнатата ми ръка. Започвам да се препъвам назад, а Джулс размахва бухалката като побеснял, повечето от ударите му не попадат в целта. В следващия миг се чува шум от счупени стъкла — спънал съм се в кашон с празни бутилки. Губя равновесие и едва успявам да вдигна навреме ръка, когато бухалката се насочва към главата ми. Отскача от рамото и ме жулва по бузата. Пред очите ми проблясва ярка светлина и залитам. Падам тежко и бутилките се разпиляват по тротоара. Опитвам се да се измъкна, вцепенен от паника, а Джулс вдига бухалката над мен, лицето му е изкривено от злоба.