Саймон Бекетт - Кървави белези

И след това изведнъж нещо се променя. В очите му се появява пресметлив поглед. Свива рамене и дори се усмихва пресилено.

— По дяволите! Няма да споря за някаква храна. Всеки има право на собствено мнение.

За момент не разбирам какво става, но после се досещам. Мисли си, че всичко това има нещо общо с разговора ни в гората, с предложението да го отърва от Матилде. Напрежението, което цял ден е нараствало в мен, изведнъж се изпарява.

Арно отново започва да се храни с апетит.

— Значи ти харесва как готви Матилде, а? Браво на теб. Може би бях малко прибързан. Нали знаеш какво казват — жената, която знае как да сготви на един мъж, знае как да го ощастливи и в други отношения.

Господи, мисля си. Поглеждам към Матилде, надявам се да не реши, че съм замесен във всичко това. Тя е извърнала поглед, но за сестра й не може да се каже същото. Гретхен ме гледа с такава ярост, че кожата на лицето й се е изпънала. Усещането е като от физически удар. И точно тогава тя се обръща към баща си.

— Татко, трябва да ти кажа нещо.

Без да я поглежда, Арно снизходително махва с вилицата си.

— Казвай.

Зяпвам, не мога да повярвам, че ще го направи. Но тя, разбира се, го прави.

— Днес следобеда видях Жорж в гората. Той спомена ли ти нещо?

— Не, защо да го прави?

Тя ме поглежда, на ангелското й лице се появяват трапчинки от отмъстителната й усмивка.

— Шон може да ти каже.

Арно оставя ножа и вилицата, предишното му снизходително държание е изместено от подозрение.

— Какво да ми каже?

— Гретхен, защо не… — Матилде се опитва да се намеси, но баща й не се отказва така лесно.

— Какво да ми каже?

Всички ме гледат. По трите лица са изписани три различни изражения — Арно се ядосва все повече, Матилде изпитва страх, а Гретхен е несигурна, сякаш със закъснение съжалява за това, което е започнала. Колкото и да е странно, аз съм съвсем спокоен. Като че ли едва сега осъзнавам, че през цялото време съм се стремял да стигнем до този момент.

— Тръгвам си.

Съобщението ми е посрещнато с пълно мълчание. Матилде изглежда най-шокирана от всички, но Арно заговаря пръв:

— Какво искаш да кажеш с това „тръгвам си“?

— Точно това, което казах. Има нещо, което трябва да свърша.

След като го казвам, цялата ми нерешителност и несигурност изчезват. Имам чувството, че някаква тежест се е смъкнала от раменете ми.

Арно изглежда така, сякаш е готов да избухне всеки момент.

— Какво толкова спешно има, че изведнъж трябва да си тръгнеш?

— Това е нещо лично. Трябваше да го направя по-рано, но вече не мога да отлагам.

— Кога? — Матилде изглежда потресена.

Изпитвам съжаление, когато виждам това, но съжалението не е достатъчно силно, че да променя решението си.

— Скоро. Бих искал да…

— Не! — викът идва от страна на Гретхен. — Не можеш да си тръгнеш!

Изглежда ядосана и объркана, но може и просто да е разочарована, че не се получи това, което очакваше. Баща й махва с ръка, за да отхвърли възражението.

— Напротив, може! Да върви по дяволите! Нямаме нужда от него!

— Вижте, знам, че става изведнъж. Мога да остана още няколко дни, поне докато…

— Не си прави труда! — крещи Арно. — Щом ще ни изоставяш, няма да ти позволя да прекараш още една нощ под моя покрив! Хайде, Юда! Събирай си нещата и се махай!

— Татко!

— Не ме ли чу, неблагодарно копеле такова? Казах ти да се махаш оттук!

Бутам стола и се отправям към вратата. Матилде се спуска да ме спре.

— Не, чакай!

— Остави го да си върви! — беснее Арно.

— Нека изчакаме поне до утре и тогава да поговорим. Моля те!

Не съм сигурен дали молбата на Матилде е насочена към мен или към баща й. Арно я поглежда гневно, челюстите му се движат, сякаш глозга кокал.

— Моля те! — повтаря тя, този път няма никакво съмнение към кого е насочена молбата й.

Арно вдига ръце, сякаш иска да направи знак, че ме отпраща, но накрая грабва бутилката.

— Остави го да прави каквото си иска, вдигам ръце от него. Ако иска да стои, ако иска да си върви, все ми е едно.

Налива шумно вино в чашата си. Матилде ме хваща за ръката и бързо ме извежда на двора. Преди да затвори вратата зад нас, зървам за последен път лицето на Гретхен, гледа измъчено и напрегнато.

Навън дъждът вече е поспрял, но във въздуха все още се носят ситни капки. Станало е прохладно и влажно и това ме кара да потръпна. Матилде ме води по хлъзгавите камъни, докато се отдалечаваме достатъчно от кухнята така, че никой да не може да ни чуе.