Саймон Бекетт - Кървави белези

Въпреки това все още не отпускам цялата си тежест върху крака и когато тръгвам на обичайната си следобедна разходка до езерото, вземам и бастуна. Вероятно имам нужда повече от психическа, отколкото от физическа подкрепа, но сега не искам да навлизам по-дълбоко в този проблем. Когато кракът ми оздравее напълно, вече няма да има причина да остана тук, а аз не съм готов за това.

Все още не.

Отивам на обичайното си място на скалата и се настанявам до ствола на кестена. Езерото е съвсем тихо, по това време на деня спокойната му повърхност не е нарушена даже и от патиците. Но дори и тук се забелязва промяната. Годината отминава, без да я усетя. Листата на околните дървета са станали по-тъмнозелени в сравнение с цвета им, когато пристигнах, и въпреки че все още е горещо, слънчевата светлина изглежда малко по-ярка. Лятото наближава края си и времето започва да се променя. Потърквам китката си там, където преди носех часовник, и поглеждам към тъмния облак на хоризонта. За първи път, откакто съм тук, небето не е чисто синьо.

Преди не можех да си представя, че на това място идва зима, сега вече мога. Когато тръгвам обратно по пътя, забелязвам, че черният облак се е разпрострял още повече и е започнал да затъмнява слънцето. Докато вървя през гората, усещам във въздуха заплахата от наближаващ дъжд, но поне статуите стоят по местата си без всякаква промяна. Пан все така подскача като луд, забулената жена стои все така безмълвна и печална. Под тъмното небе изцапаното място върху стария камък още повече прилича на кърваво петно.

— Здрасти.

Стряскам се. Гретхен седи на разчистената полянка, където двамата с Арно преди време отсякохме брезата. Този път нито Мишел, нито Лулу са с нея — сама е, плете венец от белите цветя, които покриват полянката като килим. Поглежда ме самодоволно и нещо в нея ме кара да мисля, че ме е причакала нарочно.

— Не те видях — казвам аз. — Какво правиш тук?

— Търсих те — отвръща тя, изправя се и завързва цветната плитка в кръг така, че да се образува венец. — Обеща ми да имаме урок по английски този следобед. Забрави ли?

Спомням си, че спомена нещо подобно, докато бяхме в кухнята, но съм съвсем сигурен, че не съм й обещавал нищо.

— Съжалявам, но ще го оставим за някой друг път. Трябва да се връщам на работа.

— Не е необходимо да отиваш веднага, нали?

Приближава към мен с онази нейна обезпокоителна усмихва. За момент си мисля, че ще постави венеца от маргаритки около врата ми, и инстинктивно отстъпвам назад. Вместо това тя минава покрай мен толкова близо, че усещам допира на тънката й рокля. Протяга се и поставя венеца на врата на една каменна нимфа.

— Ето — казва тя. — Как ти се струва?

— Много е хубаво. Както и да е, трябва да се връщам на работа.

Но е по-лесно да го кажа, отколкото да го направя. Гретхен е препречила пътя ми и когато се опитвам да я заобиколя, тя прави крачка встрани и не ми позволява да мина. Ухилила се е до уши.

— Къде отиваш?

— Казах ти, обратно на работа.

— Не, не — поклаща тя глава. — Дължиш ми един урок по английски.

— Може би утре.

— Ами ако не искам да чакам до утре?

Усмивката й е едновременно закачлива и леко заплашителна. Или може би само си въобразявам. Опитвам се да потисна желанието отново да отстъпя.

— Баща ти ще се чуди къде съм — казвам аз.

Но този път споменаването на Арно не върши работа.

— Татко спи. Няма да разбере, че си закъснял.

— Но Матилде ще разбере.

Споменаването на сестра й е грешка.

— Защо все се тревожиш какво мисли Матилде?

— Не се тревожа — отвръщам бързо. — Виж, просто трябва да се връщам.

За момент ме поглежда мрачно и сърдито, след това се преструва, че се цупи.

— Добре, но само при едно условие. Донеси ми венеца.

При тези думи посочва венеца, който виси на врата на статуята.

— Защо?

— Ще видиш.

Въздъхвам, обръщам се към нимфата и се протягам да взема цветята. Чувам някакво шумолене зад гърба си и когато се обръщам, виждам как роклята на Гретхен се свлича на земята.

Отдолу е съвсем гола.

— Е? — казва тя и се усмихва.

Изведнъж имам чувството, че в гората е станало страшно задушно. Тя пристъпва към мен.

— Матилде не изглежда така, нали?

— Гретхен… — започвам аз и в този миг чувам шум от двигател на кола.

Поглеждам зад гърба й в момента, в който старият ситроен на Жорж се задава по черния път. Не мога да помръдна, стоя като закован от изненада, но така или иначе вече е късно. Отдалече възрастният мъж, седнал зад волана, прилича на състарен ученик. Няма начин да не ни е видял. Но дори и да е изненадан от голата Гретхен, застанала по средата на пътя, не го показва с нищо. Когато ситроенът доближава към нас, лицето на Жорж е също толкова безизразно, както и когато уби свинята. После колата завива по пътя, който води към кочините на прасетата, и изчезва между дърветата. Шумът от двигателя бавно заглъхва.