Саймон Бекетт - Кървави белези

Не знам какво искаше да каже, нито пък кой е Жорж, но точно в този момент има по-важни неща, за които да мисля.

— Матилде медицинска сестра ли е?

— А, не. Но тя се грижеше за мама, преди да умре. И е свикнала да лекува животните, когато се наранят. Санглошоните непрекъснато се бият и се нараняват на оградата.

Нямах никаква представа какво е „санглошон“ и изобщо не ме интересуваше.

— Значи дори не повикахте лекар?

— Казах ти, че няма нужда — гласът й звучи притеснено. — Не разбирам защо това толкова те тревожи. Трябва да си благодарен, че се погрижихме за теб.

Цялата ситуация става все по-сюрреалистична, но в положението, в което се намирам, не искам да предизвиквам никого.

— Благодарен съм. Но ми се струва… малко странно.

Успокоена, тя се настанява върху люлеещото се конче. Погледът й спира върху лицето ми.

— Какво се е случило с бузата ти? Падна ли, когато стъпи в капана?

— Ами… най-вероятно да.

Бях забравил за ожуленото. Докосвам мястото и болката запалва в мен спомени, от които сърцето ми започва да блъска. Свеждам глава и се опитвам да се съсредоточа върху настоящия момент.

— Капанът не ми изглеждаше много стар. Имаш ли някаква представа защо е бил поставен там?

Тя кимва.

— Това е един от капаните на татко.

Не знам какво ме шокира повече — непринудеността, с която го признава, или фактът, че има повече от един капан.

— Искаш да кажеш, че си знаела за него?

— Разбира се. Татко направи много такива. Той е единственият, който знае точно къде са поставени, но ни каза приблизително на кои места в гората трябва да внимаваме.

Произнася „татко“ с присвити устни, но думата не звучи детински, а с уважение. В момента обаче съзнанието ми е заето от съвсем други мисли.

— Какво се опитва да лови с тях? Тук наоколо, да не би да има мечки?

Имам някаква смътна представа, че в Пиренеите все още живеят кафяви мечки. Ние изобщо не сме близо до тях, но това е единственото що-годе невинно оправдание, за което се сещам.

Смехът на Гретхен убива и тази последна надежда.

— Разбира се, че не. Капаните са, за да спрат хората да влизат в земите ни.

Казва го като че ли поставянето на смъртоносни капани за хора е нещо съвсем нормално. Поглеждам към крака си, дори и в този момент не ми се иска да й вярвам.

— Не го казваш сериозно, нали?

— Горите са наша собственост. Ако някой влезе в тях, ще си получи заслуженото — Поведението й е станало хладно, дори високомерно. — А ти какво правеше в земите ни?

Скрих се от полицейската кола . Сега полицията започва да ми се струва по-малката от двете злини.

— Трябваше да отида до тоалетната.

Гретхен се кикоти и лошото й настроение минава.

— Обзалагам се, че сега ти се иска да беше почакал.

Успявам да се усмихна едва-едва. Тя ме оглежда внимателно, прокарвайки пръсти по гривата на люлеещото се конче.

— Матилде казва, че си стопаджия. На почивка ли си тук?

— Нещо такова.

— Много добре говориш френски. Да не би да имаш гадже французойка?

Поклащам глава.

— Тогава значи англичанка?

— Не. Кога мога да си тръгна?

Гретхен спира да гали гривата на кончето.

— Защо? Бързаш ли?

— Едни хора ме очакват. Ще се тревожат за мен.

Дори на мен лъжата ми звучи неубедително. Момичето се обляга назад, подпира се с ръце на кончето, така че гърдите й изпъкнат под фланелката. Извръщам поглед.

— Все още не можеш да си тръгнеш — казва тя. — Не си достатъчно добре. Нали знаеш, че за малко щеше да умреш? Трябва да си благодарен.

За втори път казва това, не съм сигурен дали е заплаха. Капакът зад нея все още е отворен и за момент ми хрумва да се спусна към него. Отново се връщам в действителността — не мога дори да помисля да бягам.

— По-добре да тръгвам — казва тя.

Люлеещото се конче се навежда силно напред, когато тя става от него. Стегнатите дънки описват задните части и бедрата й, когато се навежда да вдигне тежкия капак на пода. Остава в тази поза малко по-дълго, отколкото е необходимо, и бързият поглед, който ми хвърля, когато се изправя, ми подсказва, че в това няма нищо случайно.

— Би ли оставила капака отворен? — моля я аз. — Тук горе няма достатъчно въздух.

Смехът на Гретхен е лек и момичешки.

— Разбира се, че има, иначе как би могъл да дишаш. Щеше да си умрял.

Макар и да го очаквам, трепвам, когато чувам как дръпва резето.

Не си спомням кога съм заспал. Когато се събуждам, в таванското помещение цари полумрак и е пълно със сенки. Извръщам часовника си към светлината и виждам, че минава девет. Ослушвам се да чуя някакви шумове отвън, но не долавям нищо. Не чувам дори шепот или звук от птица или насекомо.