Саймон Бекетт - Кървави белези

Не знам колко време стоя така, загледан в нея, преди да разбера, че това е дървена греда, груба и остаряла от времето. Малко след това осъзнавам, че съм буден. Не изпитвам никакво желание да мърдам, топло ми е и се чувствам удобно, а за момента това е достатъчно. Съзнанието ми е напълно празно, стига ми това да наблюдавам паяжината над мен. Но в мига, в който мисълта минава през главата ми, тя вече не е истина. С идването в съзнание в мен нахлуват въпроси и внезапна паника — кой, какво, кога.

Къде?

Надигам глава и се оглеждам.

Лежа в легло на напълно непознато място. Не съм нито в болница, нито в полицейски участък. Слънцето влиза през един-единствен малък прозорец. Гредата, в която съм впил поглед, е греда на покрив, част от триъгълната дървена конструкция, която стига до пода и от двете страни. През процепите между плочите, с които е покрит покривът, се процеждат струйки дневна светлина. Значи се намирам в таванско помещение. Видът му е като на плевня. Помещението е дълго, с голи дъски по пода и два фронтона в двата края, до единия от които е допряно леглото ми. Покрай неизмазаните каменни стени са натрупани всякакви боклуци и мебели, повечето от които счупени. Усеща се миризма на застояло, на много изминали години, на старо дърво и на камък. Горещо е, но не е непоносимо.

Светлината, навлизаща през прашния прозорец, е свежа, като че ли е ранно утро. Часовникът все още е на ръката ми и показва седем часа. И като че за да потвърди, че е сутрин, някъде отвън се дочува дрезгаво кукуригане на петел.

Нямам никаква представа къде се намирам и какво правя тук. След това се размърдвам и острата болка в крака бързо ми връща спомените. Отмятам чаршафа, с който съм завит, и с облекчение виждам, че кракът ми си е все още на мястото. Увит е в бяла превръзка, от която върховете на пръстите ми стърчат като репички. Размърдвам ги несигурно. Заболява ме, но не чак толкова силно, колкото преди.

Едва тогава осъзнавам, че съм гол. Дънките и фланелката ми са преметнати през облегалката на дървения стол до леглото. Сгънати са и изглеждат току-що изпрани. Ботушите ми са на пода до тях и явно някой е направил опит да почисти повредения, но кожата му е потъмняла от кръвта, а дупките от зъбите на капана не могат да бъдат поправени.

Завивам се отново с чаршафа и се опитвам да си спомня какво се е случило във времето между стъпването в капана и събуждането ми тук. Всичко е бяло петно, но в съзнанието ми нахлуват други спомени. Намирам се в гората, пътувам на стоп и изоставям колата. И тогава се сещам за събитията, които ме доведоха тук.

О, господи, мисля и прокарвам ръка през лицето си, когато всичко си идва на мястото.

Погледът ми попада върху раницата, облегната на едно старо черно люлеещо се конче, и тази гледка ме връща в действителността. Спомням си какво има в раницата и сядам в леглото. Прекалено рязко! Затварям очи и се опитвам да потисна гаденето, докато цялата стая се завърта пред очите ми. Усещането отминава и в този момент чувам стъпки, които се доближават някъде отдолу. След това част от пода изскърцва и се отваря.

Една ръка избутва капака и след малко в таванското помещение влиза жена. Сещам се, че съм я виждал и преди — във фермата, с бебето в ръце. Което отговаря на въпроса къде се намирам, макар и да не обяснява причината. Тя се поколебава, когато ме вижда.

— Буден си — казва.

Минават няколко секунди, преди да осъзная, че говори на английски. Със силен акцент и с известно запъване, но достатъчно гладко. Усещам твърдия камък зад гърба си и разбирам, че съм се облегнал на стената. Едната ми ръка стиска чаршафа толкова силно, че чак го е изпотила. Заставям се да го пусна. Жената спира на известно разстояние от леглото, което, сега разбирам, е само един матрак, проснат на пода.

— Как се чувстваш?

Гласът й е тих и спокоен. Облечена е с блуза без ръкави и доста износени дънки. В нея няма нищо заплашително, но задръстеният компютър на мозъка ми отказва да работи. Опитвам се да кажа нещо и гърлото ме заболява. Преглъщам и опитвам отново.

— Кракът ми…

— Беше лошо наранен. Но не се безпокой, всичко е наред.

Да не се безпокоя ли? Оглеждам се наоколо.

— Къде съм?

Не ми отговаря веднага — или се опитва да разбере въпроса ми, или да формулира отговор. Повтарям, този път на френски.

— Във фермата си. Там, където дойде за вода.

Отговаря ми много по-свободно на собствения си език, но в гласа й все още долавям колебание, като че ли внимателно подбира думите си, преди за заговори.