Саймон Бекетт - Кървави белези

— Това какво е? Прилича ми на плевня.

— В къщата няма място — отговаря ми тя, сивите й очи ме гледат спокойно. — Сестра ми те намери в гората. Извика ме и заедно те донесохме тук.

За миг пред погледа ми минава образът на момиче и след това изчезва. Нищо не разбирам. Главата ми все още е толкова объркана, че не съм сигурен каква част от спомените ми са реални и каква — плод на делириум.

— Откога съм тук?

— Открихме те преди три дни.

Три дни ? Имам бегли спомени за болка и пот, за хладни ръце и окуражителни думи, но те може и да са само част от трескавите ми сънища. Усещам как паниката отново се надига в мен. Наблюдавам жената тревожно, докато тя вади от джоба си сгъната салфетка и я развива. В нея има голямо бяло хапче.

— Какво е това?

— Антибиотик. Започнахме да ти го даваме още докато беше в безсъзнание. Имаше температура, а и раната ти беше инфектирана.

Поглеждам към надигнатото място на чаршафа, под който е кракът ми, изведнъж всичките ми други страхове изчезват.

— Много ли е зле?

Тя взема шишето, оставено до леглото, и налива вода в една чаша.

— Вече се оправя. Но още известно време няма да можеш да стъпваш на него.

Не мога да преценя дали ме лъже.

— Какво се случи? Там имаше капан…

— Остави това за после. Сега имаш нужда от почивка. Вземи.

Подава ми хапчето и чашата. Вземам ги, прекалено съм объркан, за да разсъждавам. Но в жената има някаква тиха сдържаност, която, колкото и да е странно, ми действа успокояващо. Трябва да е някъде около трийсетте, слаба, но с едри гърди и бедра. Тъмната й коса е подстригана до врата и от време на време тя я подпъхва зад ухото с жест, който е по-скоро плод на навик, отколкото превземка. Най-забележителни в лицето й са очите, които блестят в опушено тъмносиво над сенките от преумора под тях.

Докато гълтам хапчето, усещам погледа й върху себе си — сериозен и непроницаем. Преглъщам с вода, първо само глътка, след това започвам да пия ненаситно, установявайки колко жаден съм всъщност.

— Искаш ли още? — пита ме тя, след като свършвам.

Кимвам и й подавам чашата.

— В бутилките до леглото има прясна вода. Пий колкото можеш повече. А ако болката се засили, вземи две от тези.

И тя ми подава шишенце с хапчета. Като по команда кракът ми започва да пулсира, болката далеч не е така силна, както преди, но въпреки това я усещам. Опитвам се да не показвам какво чувствам, но в спокойните сиви очи има нещо, което ми подсказва, че не мога лесно да я заблудя.

— Как разбра, че съм англичанин?

Отговаря, без изобщо да се поколебае.

— Погледнах паспорта ти.

Въпреки изпитата вода, устата ми отново пресъхва.

— Бъркала си в раницата ми?

— Само за да разбера кой си.

Изражението на лицето й е сериозно, в него не се долавя оправдание. Опитвам се да не поглеждам към раницата, но сърцето ми започва да блъска силно в гърдите.

— Трябва да тръгвам — казва тя. — Опитай се отново да поспиш. След малко ще ти донеса нещо за ядене.

Кимвам с глава, изведнъж ужасно ми се приисква да си тръгне. Изчаквам да излезе и капакът да се затвори след нея и след това примъквам раницата. Освободено от тежестта, люлеещото се конче започва да се клати напред-назад. Отварям раницата и пъхвам ръка в нея, но не напипвам нищо, освен дрехи. И точно когато съм убеден, че пакетът е изчезнал, пръстите ми стигат до шумолящия найлон.

Не знам дали изпитвам облекчение или съжаление.

Пакетът изглежда непокътнат. Лежи цял-целеничък в ръката ми, усещам тежестта му като обвинение. Трябваше да се отърва от него, когато имах възможност. Сега вече е късно. Увивам го в една фланелка, мушвам го на дъното на раницата и го покривам с останалите дрехи. Проверявам дали паспортът и парите ми са там. Тук са, но когато ги връщам обратно в раницата, пръстите ми допират квадратна лъскава картичка.

Снимката. Не искам да го правя, но не се сдържам и я изваждам. Изпитвам болка в гърдите, докато гледам усмихнатото, огряно от слънчева светлина лице на момичето и хващам края на снимката с внезапен импулс да я скъсам на две. Не мога да го направя. Вместо това приглаждам гънките и я прибирам обратно в джоба на раницата.

Изведнъж се усещам ужасно изтощен. И по-объркан от всякога. Всъщност жената не ми каза нищо, особено за това защо съм в плевня, а не в болница. Със закъснение си давам сметка и за нещо друго. След като тя затвори капака на пода, дочух още един звук, като от удар на метал в дърво.

Звук от затварянето на резе.