Саймон Бекетт - Кървави белези

Имам чувството, че съм последният жив човек на Земята.

Таблата с храна, която Гретхен донесе, е все още до леглото ми. На нея има бутилка от вино, пълна с вода, купа с мляко и две парчета хляб, който ми прилича на домашен. С изненада установявам, че умирам от глад. Млякото е хладно и гъсто, има силен вкус, което ме кара да мисля, че може да е козе. Топя хляба в него, сигурен съм, че изобщо няма да успее да утоли глада ми, но който е приготвил храната, разбира повече от тези неща. След няколко хапки апетитът ми напълно изчезва. Бутвам настрани остатъците и лягам отново.

Заситил глада си за момента, впервам поглед в гредите на тавана, а кракът ми пулсира като метроном. Не мога да преценя дали съм затворник или пациент. Грижат се добре за мен, а ако гората е пълна с незаконни капани, това обяснява защо не са искали да рискуват, като ме закарат в болница.

Но след това ме обземат доста по-черни мисли. Все още съм заключен в плевнята и никой не знае, че съм тук. Какво щеше да стане, ако състоянието ми се беше влошило? И какво ще стане, когато се оправя? Дали ще ме оставят просто да си тръгна?

Потен и тревожен, започвам да се въртя върху неудобния матрак, за да си намеря място. По някое време отново се унасям в сън. Намирам се в горичката и се опитвам да почистя кървавите петна от колана на колата. Те не излизат, а коланът се удря в седалката. Ударите стават все по-силни и тогава се събуждам и разбирам, че шумът идва откъм пода. Имам достатъчно време, за да осъзная, че някой се качва по стълбите, след това чувам стърженето на резето и капакът се отваря.

Пада назад и се удря силно. Един мъж изкачва последните две стъпала, вдигнал високо фенер. Около петдесетгодишен е, набит, с тяло като буре, сива коса и набраздено, изсушено от слънцето лице. Изглежда ядосан, а погледът му е прикован право в мен. В едната си ръка стиска ловджийска пушка, не е насочена, но мъжът я държи така, сякаш обмисля тази възможност.

Сядам и се облягам на стената, а той се приближава с тежки стъпки. Матилде бързо се изкачва след него.

— Недей! Моля те!

Той не й обръща никакво внимание. Спира до леглото ми, втренчен в мен. Жълтият пламък на фенера образува светла пещера около нас и хвърля в мрак останалата част от помещението.

— Махай се! — изръмжава той.

По всичко личи, че трудно потиска гнева си, едва се сдържа да не ме извлече от леглото.

Матилде го хваща за ръцете.

— Нека остане поне до сутринта.

Той се измъква от ръцете й, без да отделя поглед от мен.

— Махай се — повтаря.

Нямам особен избор. Отмятам чаршафа, опитвам се да не показвам притеснение от голотата си. Стигам накуцвайки до стола и сядам, за да се облека, мъчейки се да не правя гримаси от болка, когато превързаният ми крак преминава през крачола на дънките. По никакъв начин не мога да го вкарам в обувка, затова вземам скъсания ботуш и го напъхвам в раницата при останалите вещи. След това несигурно се изправям.

Мъжът насочва приклада на пушката към капака в пода.

— Хайде — казва той съвсем ненужно.

— Добре, тръгвам си — отговарям, опитвайки се да запазя поне известно достойнство.

И аз искам да се махна, просто не съм сигурен дали ще успея да се добера до другия край на тавана. Спирам, събирам всичките си сили за дългия преход през помещението. Лицето на Матилде е съвсем безизразно, като че ли се е изолирала от ставащото около нея.

Мъжът пристъпва към мен.

— Тръгвай.

Не съм в позиция да споря с него. Стискам с две ръце алуминиевата рамка на раницата и започвам да я бутам пред себе си, за да се подпирам на нея. Стигам до капака с поредица от бавни, несигурни подскачания. Матилде и баща й ме следват. На светлината на фенера виждам, че Гретхен е застанала на стълбите с бебето в ръце. Колкото и да е странно, то все още спи, напълно отпуснато на рамото й. Но очите й са широко отворени и ми се струва, че е уплашена, докато се отмества, за да ми направи път.

Избутвам раницата до ръба на отвора. Гневът и унижението ми помогнаха да стигна дотук, но не знам как ще успея да продължа. Чистите дрехи вече лепнат по мен. Усещам миризмата на собственото си тяло, потта ми вони на болест. Навеждам се внимателно, сядам на ръба на капака и прокарвам ръце през ремъците на раницата. След това се плъзвам напред, опитвам се да напипам стъпалото със здравия си крак и отпускам тежестта си върху него. Държейки се за ръба на отвора изпитвам истинско чувство на триумф, когато успявам да подскоча на следващото стъпало. Едва имам време да чуя бързите стъпки зад себе си, когато нещо силно ме блъсва в гърба и аз политам в тъмнината.