Саймон Бекетт - Кървави белези

Не успявам да си поема въздух, докато се търкалям до последното стъпало на стълбата. Стоварвам се сред бутилки, разпръснати по пода, и те глухо издрънчават. Оставам да лежа там, където съм паднал, зашеметен и останал без дъх. Тежестта на раницата ме притиска надолу. Опитвам се да се изправя и в този момент някой застава до мен и ми помага.

— Добре ли си?

Матилде. Преди да успея да отговоря, баща й слиза по стълбите, светлината от фенера се отразява в разпилените бутилки. Виждам, че в сянката зад него стои Гретхен. Бебето се е събудило и се е разревало, но изглежда, никой не забелязва това. В момента се намираме на дървена площадка, някъде между таванското помещение и пространството под сенките, което предполагам, е земята. Измъквам се от ръцете на Матилде, сграбчвам една бутилка за гърлото, изправям се с мъка на крака и се обръщам с лице към него.

— Не се приближавай! — изкрещявам на английски, френският започва да ми изневерява.

Вдигам заплашително бутилката, нараненият ми крак протестира бурно, когато се подпирам на него, за да не загубя равновесие.

Мъжът стига до последното стъпало и застава в центъра на жълтеникавата светлина на фенера. Хвърля презрителен поглед към бутилката, ръцете му стискат още по-силно пушката и тръгва към мен. Матилде застава между нас.

— Недей. Моля те.

Не съм сигурен на кого от двама ни говори. Но баща й спира и безмълвно впива злобен поглед в мен.

— Опитвах се да си тръгна! — изкрещявам аз.

Гласът ми трепери. След прилива на адреналин се чувствам слаб и целият се треса. Изведнъж започвам да усещам хладната тежест на бутилката в ръката си. Олюлявам се, започва да ми се гади и за миг се връщам в тъмната уличка, при друга сцена с кръв и насилие, която е на път да се повтори.

Оставям бутилката да се изплъзне от ръката ми. Тя бавно започва да се търкаля по прашните дъски на пода и с глух звук се блъска в останалите. Бебето продължава да реве и да се върти в ръцете на Гретхен, но никой не казва нищо, когато залитайки тръгвам към следващите стълби. Още в същия миг краката ми се огъват и падам на колене. Почти се разплаквам от отчаяние, но нямам сили да се вдигна. След това Матилде отново се появява до мен и пъхва ръка под мишницата ми.

— Мога и сам — казвам с раздразнение.

Тя изобщо не обръща внимание на думите ми. Помага ми да се подпра на една дървена греда, преди да се обърне отново към баща си.

— Не е в състояние да отиде, където и да е.

На светлината на фенера чертите на лицето й са станали остри.

— Това не е мой проблем. Не го искам тук.

Идва ми да кажа, че ако не беше капанът му, изобщо нямаше да съм тук, но от устата ми не излиза нищо. Затварям очи и отпускам глава на гредата, оставям гласовете им да минават покрай мен.

— Чужденец е, няма как да знае.

— Не ме интересува, няма да остане тук.

— Може би предпочиташ полицията да го прибере?

Споменаването на полицията ме кара да вдигна глава, но предупреждението изобщо не се отнася до мен. В трескавото състояние, в което се намирам, имам чувството, че те водят някаква своя битка помежду си, възрастни, които се карат над главата на дете, което не разбира нищо. Може би не искат полицията да узнае за капаните, мисля си аз, но съм прекалено уморен, за да се съсредоточа върху това предположение.

— Остави го няколко дни — в гласа на Матилде се долавя молба. — Само докато си върне силите.

Дълго време от страна на баща й не идва никакъв отговор. Поглежда ме гневно, след това се обръща и изсумтява презрително.

— Прави каквото искаш. Само да не ми се мярка пред очите.

Тръгва към стълбите.

— Фенерът — казва Матилде.

Той спира, виждам, че се колебае дали да не го вземе и да ни остави без светлина. След това го оставя на пода и мълчаливо се спуска в тъмнината.

Матилде взема фенера и кляка до мен.

— Можеш ли да се изправиш?

Не й отговарям, затова повтаря въпроса на английски. Продължавам да мълча, но започвам бавно да се изправям. Без да ме пита, тя взема раницата от гърба ми.

— Облегни се на мен.

Никак не ми се иска да го правя, но нямам друг избор. Под тънката памучна блуза рамото й е твърдо и топло. Поставя ръка около кръста ми. Главата й стига до брадичката ми.

Когато доближаваме до първото стъпало, Гретхен се появява от сенките. Лицето на бебето все още е зачервено от плача, но сега то е по-скоро любопитно, отколкото разстроено.

— Казах ти да останеш в къщата с Мишел — казва Матилде.

В гласа й се долавя известна острота.