Саймон Бекетт - Кървави белези

Сънят може и да си е отишъл, но кракът продължава да ме боли. След това една след друга из тялото ми започват да се обаждат и други болки. Спомням си всичко и поглеждам към раницата.

Върху нея ясно се вижда отпечатък от ботуш.

Гледка поражда нови емоции. За какво беше всичко това? Чувствам се по-объркан от когато и да било, но зад гнева и срама се крие и известна доза облекчение.

Поне не ме държат като затворник.

Черното люлеещо се столче ме поглежда злобно с едно око, докато вземам сутрешните си болкоуспокояващи и ги преглъщам с топла вода от една от бутилките до леглото. Според часовника ми вече е осем, но няма и следа от закуска. Отново съм гладен, приемам, че това е добър знак. Все още се чувствам слаб, но вече не изпитвам смазващата умора от предишния ден. И ако изключим някои драскотини и цицината на главата, дори търкалянето надолу по стълбите, изглежда, не е нанесло сериозни поражения. Освен върху гордостта ми.

Далечен шум прекъсва сутрешната тишина — отзвук от изстрел, бързо последван от втори. Сигурно бащата на Матилде изкарва яда си върху местните диви животни, мисля си, като си спомням ловджийската пушка в ръката му. Разглеждам паяжините и се опитвам да проумея случилото се. Едно е сигурно — трябва да се измъкна оттук. И въпреки това в момента, в който се замислям за малко по-далечното бъдеще, ме залива вълна от отчаяние. Бях затънал в достатъчно неприятности и преди да стъпя в капана. Каквото и да се случи тук, по никакъв начин няма да промени положението.

Но сега не мога да си позволя да мисля за това. Всичко по реда си. Болката пробожда бинтования ми крак, когато се опитвам да стъпя на него и това слага край на всичките ми надежди, че мога да ходя. Сгъвам го и подскачайки на другия крак, стигам до прозореца. Стъклото е мръсно и по него висят паяжини, които ми приличат на разлагаща се фина тъкан. Без да усетя, една от паяжините, закачена за горната греда, влиза в очите ми. Махвам я с ръка и поглеждам навън. Под мене е озареното от слънце поле с подредени в редове лозници. Стигат до гора, зад която се простира малко езеро. Явно е същото езеро, което видях малко преди да попадна в капана. Оттук повърхността му изглежда гладка като огледало, светлосиня от отразяващото се във водата небе.

Чува се още един слаб изстрел от пушка, този път последван от възбуден кучешки лай. Не виждам никого, но стомахът ми се свива само като си помисля за мъжа, когото срещнах снощи. Започвам да ровя в раницата за пакета цигари, който взех от колата, този път внимавам да не попадна отново на снимката. Цигарата има ужасен вкус, но се нуждая от нещо, което да успокои нервите ми. Пуша, седнал в леглото с изпънати пред мен крака и гръб, подпрян на грубата стена. Пакетът е полупразен, трябва внимателно да разпределя останалите цигари.

Нямам представа за колко време ще трябва да ми стигнат.

Допушвам цигарата и вадя от раницата чифт боксерки, психологическа подготовка, в случай че „татко“ реши да ме посети. Едва успявам да ги обуя, преди да чуя, че някой се изкачва по стълбите. Напрягам се, но в следващия момент разбирам, че стъпките не са достатъчно тежки, за да са негови.

Капакът в пода се отваря и се появява Матилде. Поглеждам нервно зад гърба й и се успокоявам едва когато виждам, че е сама. Лицето й е напълно безизразно, докато се доближава до леглото.

— Добро утро.

Носи табла, върху която е поставила закуска и купа с вода. Освен това носи бинт и стара метална аптечка, а през едната й ръка е прехвърлена износена хавлиена кърпа.

— Донесох чиста превръзка за крака ти — казва тя. — Старата трябва да се смени.

Оставя таблата на матрака и сяда на ръба му до нея. Подпъхва косата си зад ухото и насочва вниманието си към крака ми.

— Как си? — пита, докато размотава бинта.

— Недостатъчно добре за ритник надолу по стълбите.

Нямам намерение да се държа грубо, но не мога да се въздържа. Нервите ми са изпънати докрай, докато Матилде продължава да сваля мръсната превръзка. Под нея кракът ми е покрит с парчета хирургична марля, залепнали за кожата от съсирена кръв. Едно от тях отказва да се отдели, когато тя го дръпва, и аз изпъшквам от болка.

— Извинявай!

Вади памучен тампон от металната кутия, топва го във водата и напоява с него марлята. С леко подръпване сваля една след друга всички марли. Раменете й скриват гледката, така че не виждам нищо, докато работи.

— Преди малко чух някой да стреля — казвам аз.

— Баща ми. Отишъл е на лов.