Саймон Бекетт - Кървави белези

— Не, благодаря. След колко време ще мога да се махна оттук?

— Зависи кога ще се почувстваш в състояние да ходиш.

Оглежда боклуците, струпани край стените на помещение. Тук някъде трябва да има едни патерици. После ще се опитам да ги намеря.

— На кого са били? — питам аз, изведнъж разтревожен от мисълта, че може да не съм единственият, затварян някога на този таван.

— На майка ми.

Тя вдига таблата и се отправя към капака в пода. Наблюдавам я, докато слиза надолу, и очаквам да го затвори след себе си. Но този път го оставя отворен.

Тази сутрин закуската е доста по-солидна — рохко сварени яйца с масло и черен пипер, парче хляб, чаша мляко. Умирам от глад, но се храня бавно, защото искам удоволствието да трае по-дълго. След като привършвам, поглеждам часовника си. Изминало е съвсем малко време, откакто го погледнах последно. В помещението вече става горещо и се усеща смолистата миризма на топло дърво и на прах. Започвам да се потя. Наболата брада — от няколко дни не съм се бръснал — ме засърбява, усещам миризмата на тялото си, тежък мирис на болест и пот. Нищо чудно, че Матилде ми каза да се измия. Прокарвам език по зъбите си, усещам лошия вкус в устата си. Снощи бутилката изобщо не ми беше нужна, можех да поваля „татко“ само като му дъхна в лицето.

Вадя четката и пастата от раницата и започвам да търкам зъбите си, докато ме заболяват венците. След като привършвам, отново се отпускам на леглото. Но съм прекалено неспокоен, за да заспя, и тъй като няма за какво да мисля, съзнанието ми започва да блуждае.

Ставам и подпирайки се на стената, започвам да подскачам сред лабиринта от стари мебели и да търся патериците. Матилде каза, че ще ги намери, но не виждам причина да чакам. Всичко наоколо е счупено и разнебитено, покрито с дебел пласт прах. Има столове, останали с по три крака, плесенясали куфари, скринове без чекмеджета, които зеят като беззъби усти. Зад едно счупено бюро откривам половин дузина стари рамки за картини, богато украсени са, но нямат нито стъкла, нито подложки. Без да се замисля, започвам да ги подреждам, след това ми идва на ум, че така или иначе няма кой да ги използва. Тази мисъл предизвиква в мен тъпа болка и чувство за вина.

Бутвам рамките далече от погледа си и продължавам да търся патериците.

Намирам едната под купчина счупени столове, но от другата няма и следа. И все пак една е по-добре от нищо. Патерицата е направена от алуминий и е доста издрана и очукана. Избърсвам я от паяжините, нагласям височината й и започвам да се упражнявам, трополейки напред-назад из таванското помещение. Не след дълго усилието ме изморява, но се чувствам добре от факта, че мога да се движа отново.

Връщам се отново на матрака, потен и запъхтян. Но в момента, в който лягам, мислите отново нахлуват в главата ми. Имам нужда от нещо, което да ме разсее. По-голямата част от музиката ми беше в телефона, но в раницата нося един стар MP3 плейър. На него е записан доста качествен подбор от стари парчета и за щастие, батериите все още работят. Вкарвам слушалките в ушите си, пускам музиката и потъвам в нея.

Не знам дали промяната във въздуха, който докосва голата ми кожа, или някакво движение на светлината, идваща откъм прозореца, ме кара да осъзная, че не съм сам в стаята. В същото време нещо се блъска в леглото ми, аз се изправям бързо и виждам, че някой стои до него.

— Господи!

Гретхен се стряска и за малко да изпусне кофата, която носи. Оставя я бързо на пода, а аз спирам музиката и вадя слушалките от ушите си. Неочакваната тишина ми напомня на запалване на лампите в киносалон по средата на филма.

— Извинявай. Мислех, че си заспал — измърморва тя, без да ме погледне в очите.

— Откога си тук? — питам аз.

Тя ме поглежда неразбиращо и аз осъзнавам, че говоря на английски. Повтарям въпроса на френски.

— Отскоро.

Отговаря ми толкова тихо, че едва я чувам.

— Матилде ти изпраща вода да се измиеш.

Гретхен държи главата си надолу, като че ли й е неудобно да ме погледне. Зачервила се е от носенето на кофата нагоре по стълбите и се е поизпотила, памучната рокля е прилепнала към тялото. Погледът й се спира на слушалките, които висят на врата ми.

— Какво слушаш?

Слушам една английска група, която е доста популярна и в Европа, но когато казвам името й, разбирам, че Гретхен не е чувала за нея. Подавам й слушалките.

— Чуй и ми кажи как ти се струва.

Лицето й се озарява, но след това поклаща глава.

— По-добре да не го правя. Не трябва да говоря с теб.