Саймон Бекетт - Кървави белези

Бащата на бебето на Матилде.

На следващата сутрин излизам за първи път.

След посещението на Гретхен прекарах по-голямата част от предишния ден в сън, в някакъв момент се събудих и установих, че до леглото ми е оставена табла с храна. Успях да се задържа буден достатъчно дълго, за да изям пилешкия бульон и хляба, и след това отново заспах, като все още възнамерявах да стана и да се поупражнявам малко с патерицата.

Но когато на сутринта се събуждам, установявам, че храната и почивката са свършили своето. Чувствам се много по-добре. Таванското помещение е ярко осветено, но горещината все още не е настъпила, във въздуха се усеща прекрасна свежест, която ще изчезне още преди обед. Таблата с храна за вечеря е заменена с нова, върху която е подредена закуската ми — отново яйца и масло. Не чух никой да влиза, но вече свиквам с мисълта, че някой ме посещава, докато спя.

Започвам да се храня лакомо, избърсвам с хляб и последните остатъци от жълтъка, ще ми се да има още. Кофата с вода, която Гретхен донесе, все още стои до матрака ми, измивам, доколкото мога полепналата по тялото ми пот и вадя самобръсначката си, за да се избръсна — по моя преценка брадата ми би трябвало да е почти на седмица. Променям намерението си в последния момент. Тук няма огледало, дори и счупено, и острите косми ми се струват много странни, когато ги докосвам с пръсти. Все още не може да се каже, че имам брада, но определено не е и старото ми лице. Имам чувството, че вече не съм същият човек.

Решавам, че това не е лошо.

В следващите няколко минути се наслаждавам на прекрасната си чистота, после отново започвам да се потя. Малкият тавански прозорец е отворен, но единственият резултат от това е леко раздвижване на въздуха, не и охлаждане. Горещината става все по-силна, а с нея нараства и безпокойството ми. Ставам с намерението да се поупражнявам с патерицата и тогава виждам, че капакът в пода е отворен. Отивам накуцвайки до него и поглеждам към плевнята.

Никой не ми е казал, че трябва да стоя тук горе.

Този път се справям със стъпалата много по-лесно. Подпъхвам патерицата под мишница и започвам да слизам по тях с гърба напред. От време на време чувствам предупредителна болка в крака, но успявам да не отпускам тежестта си върху него, като се подпирам на коляно на всяко стъпало.

Спирам на малката площадка, на която паднах, когато бащата на Матилде ме блъсна надолу по стълбите. Празните бутилки, които съборих, отново са изправени, но дори на дневна светлина в плевнята цари полумрак. По каменните стени няма никакви прозорци и единствената светлина влиза през голямата отворена врата. Въздухът тук е по-хладен и докато слизам надолу, усещам мирис на застояло вино, примесен с тежката миризма на камък и дърво. По някое време в миналото плевнята е била използвана като помещение за правене на вино. Виждам празен метален казан и забелязвам, че камъните по земята са разместени там, където вероятно се е намирало и друго оборудване. По-късно са били махнати и на тяхно място е налят бетон, който изглежда нов, но вече е започнал да се пука.

На една от стените забелязвам кран. Завъртам го и водата се разплисква по камъните, поставям шепи под него и отпивам няколко глътки. Водата е леденостудена, но е прясна и има прекрасен вкус. Наплисквам лицето си и след това отивам до рафта с бутилки, който се намира до крана. Полупълен е с бутилки без етикет, но корковите тапи на много от тях са изцапани, виното е започнало да се процежда през тях. Помирисвам една и сбърчвам нос, когато долавям киселата жилка, след това се отправям към вратата на плевнята.

През нея нахлува слънчева светлина. Спирам за миг и се оглеждам. Външният свят е ограден в рамката на вратата, ярка картина на фона на тъмните стени. Като киноекран.

Присвивам очи на ослепителната светлина, облягам се на патерицата и излизам навън.

Имам усещането, че пристъпвам в цветна анимация. Поемам дълбоко въздух, наслаждавам се на аромата на диви цветя и на билки. Краката ми треперят, но след престоя в задушното таванско помещение се чувствам прекрасно, когато усещам слънчевите лъчи върху лицето си. Сядам на прашната земя, като внимавам да не нараня бинтования си крак и съзерцавам гледката пред мен.

Точно пред плевнята се намира лозето, което видях през таванския прозорец. Оградено е от гори и в далечния му край едва съзирам синята повърхност на езерото през дърветата. Отвъд него, докъдето ми стига погледът, се простират златисти житни поля. Фермата може и да има много недостатъци, но не може да й се отрече, че е спокойна. Въздухът трепти от монотонното жужене на щурците, от време на време изблейва някоя скрита от погледа ми коза, но нищо друго не нарушава тишината. Няма нито коли, нито машини, нито хора.