Саймон Бекетт - Кървави белези

— Е, хубава работа, Мишел?! Не бива да плачеш! Нали си голямото момче на дядо.

Гласът му е груб, но гальовен. Бебето се разхълцва и ухилва беззъбата си уста срещу него. Без да отделя поглед от внука си, Арно извръща глава и ми казва през рамо:

— Махай се от очите ми.

Прекарвам остатъка от деня в сън, или по-точно в полусън, в задушния таван непрекъснато се събуждам и после отново заспивам. В някакъв момент отварям очи и установявам, че до леглото ми са оставени табла с храна и кофа прясна вода. Предполагам, Матилде ги е донесла. Макар да й казах, че не искам книга, на таблата намирам и старо издание на „Мадам Бовари“ с твърди корици.

Може би е извинение за днешната свада с баща й?

Вечерта минава в мъгла от жега и пот. Лежа по боксерки на матрака, упоен от тежката миризма на таванското помещение, което има дъх на табакера. Тъй като нямам какво да правя, полагам усилие да чета „Мадам Бовари“. Но архаичният френски ми е напълно неразбираем, а и не мога да се съсредоточа. Думите се сливат една с друга, книгата непрекъснато пада от ръцете ми и в крайна сметка я оставям. Мисля, че е прекалено горещо и няма да мога да заспя, но когато затварям очи, потъвам толкова дълбоко, че сякаш се давя.

Събуждам се с вик, образът на кръвта и тъмната улица е ярък в съзнанието ми. Няколко секунди не мога да си спомня къде се намирам. Таванското помещение е потънало в мрак, но през отворения прозорец навлиза някаква призрачна светлина. Ръцете ми са горещи и лепкави и тъй като кошмарът е пресен, очаквам, че са изцапани с кръв. Но е само пот.

Лунната светлина е достатъчно силна и успявам да видя часовника, без да паля фенера. Малко след полунощ е. Протягам трепереща ръка към пакета с цигари. Останали са ми едва три, започнах да пуша само по половин. Паля угасения край на една от тях и поемам дълбоко дима. Тежкото чувство на отчаяние отказва да ме напусне. Допушвам цигарата чак до ръба на филтъра и разбирам, че по никакъв начин няма да успея да заспя.

Помещението е влажно и задушно, огряно от лунната светлина. Светла бяла ивица минава по пода и стига до ръба на леглото ми. Ставам и подскачайки минавам по нея, за да отида до прозореца. Нощта е превърнала пейзажа в черно-бяла картина. Отвъд сенките на гората още една луна, близначка на истинската, блести, отразена в черната огледална повърхност на езерото. Във въздуха се усеща някаква метална влага. Вдишвам дълбоко, представям си, че се потапям в черните води, усещам как прохладата сваля от мен дори тежестта на косата ми.

Обажда се бухал. Съзнавам, че съм задържал дъха си, и издишвам шумно. Не ми стига въздух. Изведнъж ме обхваща клаустрофобия, грабвам патерицата и фенера и тръгвам към капака в пода. Вечерта го оставих отворен и сега той ми прилича на дупка, водеща в нищото. Започвам бавно да се спускам надолу на слабата светлина на фенера.

Не мисля за това, което върша. В плевнята под мен цари абсолютен мрак, но след като излизам навън, пълната луна свети толкова ярко, че вече не се нуждая от фенера. Загасям го и го оставям в плевнята. Нощният въздух ухае на дървета и треви и успокоява голата ми кожа. Вече не изпитвам абсолютно никаква умора, само трескаво желание да отида до езерото.

Тръгвам по пътя, по който бях видял да идва Жорж, куцукам покрай редовете с лози. Луната посребрява горната страна на листата им, а долната изглежда съвсем черна. Светът е станал едноцветен, всичко е само светлини и сенки. Достигам до гората и спирам, за да си поема дъх. Дърветата образуват тъмна стена в края на лозето. Тук въздухът е по-прохладен, а звуците — приглушени. На места лунната светлина се процежда през клоните. Потръпвам, чудя се какво правя тук. Знам, че трябва да се върна обратно, но езерото ме привлича с необикновена сила.

Досега не съм изминавал толкова дълго разстояние с патерицата и започвам да дишам тежко, докато се придвижвам през гората. Стъпвам бавно, навел глава, толкова съсредоточен в това, което правя, че не забелязвам бледата фигура, докато тя не се изправя право пред мен.

— Боже мой!

Отстъпвам назад и се препъвам. Сега виждам и други фигури, неподвижни тела сред дърветата. Сърцето ми блъска като лудо, но нито една от тях не помръдва. Когато шокът от гледката преминава, разбирам причината.

Гората е пълна със статуи.

Те са плътно подредени от двете страни на пътя, каменни мъже и жени, осветени от луната. Господи! Въздъхвам с облекчение, но въпреки това трябва да докосна някоя от тях, за да се уверя, че безжизнените крайници наистина не са от плът и кръв. Пръстите ми напипват само неравната повърхност на лишеите и гладкия твърд камък.