Саймон Бекетт - Кървави белези

Стоя в коридора пред банята и наблюдавам как Клоуи включва електрическата печка. Тя започва леко да жужи и скоро реотаните й светват в жълто.

— Ще ми кажеш ли какво беше това?

Клоуи продължава да стои с гръб към мен и започва да се съблича.

— Един човек, когото познавах.

Нещо започва да се надига в гърдите и гърлото ми. Трябва ми известно време, за да разбера, че е ревност.

— Искаш да кажеш, че си излизала с него?

— С Лени ли? — учудването в гласа й е съвсем искрено. — Господи, не!

— Какво тогава?

Приближава до мен, останала е само по бельо.

— Шон…

Спирам ръцете й, когато се опитва да ме прегърне. Не знам дали съм ядосан, защото навън на улицата се почувствах безпомощен, или защото изведнъж имам усещането, че не я познавам. Тя въздъхва.

— Често идваше в един бар, в който работех навремето. Човек се среща с какви ли не хора. Това е всичко.

Вдига очи към мен, погледът й е открит и прям.

— Добре — казвам аз.

Събличам се и си лягам. Лежим в леглото, без да се докосваме, въздухът в стаята е леден, въпреки че електрическата печка работи. Клоуи се раздвижва, приближава се до мен и ме целува, шепнейки името ми. Любим се, но след това аз оставам да лежа буден, с поглед в тъмния таван.

— Тази вечер Ясмин каза нещо много странно — започвам. — Че „се справяш“. Защо би казала подобно нещо?

— Не знам. Ясмин си е такава.

— Значи няма нещо, което би трябвало да знам?

Не мога да видя лицето й в тъмнината. Но отблясъкът на една светлинка ми показва, че очите й са отворени.

— Разбира се, че няма — отвръща тя. — Какво би могло да има?

На следващата сутрин, когато Матилде идва в таванското помещение, вече съм си събрал багажа и съм готов да потегля. Знам кой е още преди да се е появила, вече съм се научил да разпознавам равномерните й стъпки, както и шляпането на джапанките на Гретхен. Погледът й спира върху приготвената раница до леглото ми, но дори и да си прави някакви изводи, ги запазва за себе си. Носи табла, върху която има чиния с храна и чиста превръзка. Тази сутрин ми е приготвила нещо специално — чаша с кафе, от която се вдига пара.

— Донесох ти закуската — казва тя и оставя таблата. — Може ли да ти сменя превръзката?

Сядам на матрака и навивам крачола на дънките си. Превръзката е прокъсана и мръсна от неуспешната ми среднощна екскурзия. Ако не беше така, нямаше да е трудно да реша, че съм сънувал. На дневна светлина споменът за безмълвната колекция от статуи ми се струва нереален и вече съм убеден, че писъкът, който чух, е бил просто лисица. Може би се е хванала в някой от капаните на Арно.

Съчувствам й.

— Ще ме закараш ли до пътя? — питам, когато Матилде започва да размотава бинта.

Изобщо не коментира факта, че е изцапан.

— Заминаваш ли?

— Веднага след закуска. Искам да тръгна рано.

Решението бе напълно оформено в съзнанието ми, когато се събудих. Щом успях да стигна до гората и да се върна обратно, значи съм в състояние да пътувам. Бих могъл да отида до пътя пеша, но какъв е смисълът да се изморявам още от самото начало. Все още не знам какво ще правя и къде ще отида, но последната ми разправия с Арно ме убеди, че е по-добре да рискувам и да се махна от фермата, отколкото да остана тук.

Матилде продължава да размотава бинта.

— Сигурен ли си?

— Ако ме закараш до пътя, ще мога да продължа на стоп.

— Както кажеш.

Макар да нямам причина, изпитвам разочарование от липсата на реакция от нейна страна. Наблюдавам я, докато сваля превръзката и отстранява марлите. След като и последната е свалена, с облекчение забелязвам, че състоянието на крака ми не се е влошило. Всъщност дори изглежда по-добре, отокът е намалял, а раните не са толкова ужасни.

— Не изглежда чак толкова зле, нали? — питам с надежда да потвърди.

Матилде не отговаря. Внимателно завърта крака ми на едната страна, после на другата и леко докосва отвора на една от раните.

— Боли ли?

— Не — отвръщам и продължавам да я наблюдавам, докато преглежда крака ми. — Всичко наред ли е?

Не ми отговаря. Лицето й е напълно безизразно, когато поставя ръка върху челото ми.

— Топло ли ти е? Имаш ли температура?

— Не. Защо?

— Изглеждаш ми малко зачервен.

Отново се навежда над крака ми. Пипам с ръка челото си. Не мога да преценя дали е по-топло от нормалното.

— Да не би инфекцията да се влошава?

Поколебава се едва забележимо, преди да отговори.

— Мисля, че не.

Жълтеникавите петна около раните са придобили още по-зловещ нюанс. Наблюдавам с безпокойство как почиства крака ми и започва да го увива в чист бинт.