Саймон Бекетт - Кървави белези

Стоя, вперил поглед във водата.

— Плуваш ли понякога тук? — питам аз.

Гретхен престава да си вее.

— Не, татко казва, че е опасно. Но аз така или иначе не мога да плувам.

Започва да къса малките жълти цветенца, които растат в тревата, и да плете от тях венец. Изглежда, мълчанието никак не я притеснява, макар че не бих могъл да кажа същото за себе си. Изведнъж ме разтърсва същият писък, който чух и предишната нощ. Идва откъм гората зад гърба ни, на дневна светлина не звучи така ужасно, но въпреки това в него има нечовешко страдание.

— Какво беше това? — питам и вторачвам поглед между дърветата.

— Не се притеснявай, това са санглошоните.

— Какво?

Спомням си, че и преди бе споменала същата дума, но тогава не й обърнах внимание.

— Санглошоните 2 2 На френски — sanglochon, хибрид между домашна и дива свиня, известен с по-агресивния си характер. Кръстоската е популярна и с названието Прасе от Желязната епоха (Iron Age Pig) и се отглежда за производството на деликатесни колбаси. — Б.пр. — повтаря тя, като че ли съм някой идиот. — Те са кръстоска между глигани и домашни прасета. Татко ги отглежда, но миришат лошо, затова ги държим в гората. Непрекъснато се карат за храна.

Изпитвам облекчение, когато чувам това.

— Значи това е свинеферма?

— Разбира се, че не е! — отвръща Гретхен и ме поглежда с укор. — За татко санглошоните са само хоби. И това не е ферма, а шато. Притежаваме езерото и всички гори около него. Имаме почти сто хектара кестенови гори и всяка година добиваме реколта от тях.

Думите й звучат гордо и начинът, по който ги казва, ме кара да мисля, че наистина имат много кестени.

— Видях, че произвеждате и вино.

— Преди правехме. Татко искаше да го нарече „Шато Арно“. Купи на сметка лозите и изкорени насажденията от цвекло, но гроздето не се оказа достатъчно издръжливо за нашата почва. Растенията се разболяха от някаква болест, затова произведохме само една реколта. Все още имаме стотици бутилки от нея и татко казва, че ще успеем да продадем виното, когато отлежи достатъчно.

Сещам се за миришещите на кисело бутилки в плевнята и се надявам, че не възнамеряват да ги продават в скоро време. Гретхен откъсва още едно цвете и го вплита във венеца. Поглежда ме над него.

— Май не обичаш да говориш много за себе си?

— Нямам какво толкова да кажа.

— Не ти вярвам. Само се опитваш да изглеждаш тайнствен — казва тя с усмивка и трапчинките отново се появяват на бузите й. — Хайде, разкажи ми нещо. Откъде си?

— От Англия.

Шляпва ме закачливо по ръката. Заболява ме.

— Откъде по-точно?

— Живея в Лондон.

— И какво правиш там? Сигурно работиш нещо.

— Нищо постоянно. В барове, по строежи — отвръщам аз и свивам рамене. — По едно време преподавах малко.

Не следва нито оглушителна гръмотевица, нито земята се разцепва на две. Гретхен откъсва още едно цвете и явно се готви да ми зададе следващ въпрос, но кучето избира точно този момент, за да остави в скута ми камъка, който дъвче.

— О, много ти благодаря.

Вдигам внимателно покрития със слюнка подарък и го хвърлям. Кучето се втурва надолу от скалата и спира объркано, когато камъкът цопва във водата. Гледа нещастно след него, след това се обръща към мен.

Гретхен се разсмива.

— Толкова е глупава.

Намирам друг камък и викам кучето. Все още е разстроено от загубата на първия, който очевидно му беше любим, но поглежда към новия камък, когато го хвърлям сред дърветата, и се спуска след него, отново обзето от радост.

— Гретхен е немско име, нали? — питам аз, използвайки случая да сменя темата.

Тя добавя още едно цвете към венеца си.

— Семейството на татко е от Елзас. Кръстена съм на баба си. А Мишел носи второто име на татко. Важно е да продължим семейните традиции.

— А Матилде на кого е кръстена?

Лицето на Гретхен придобива каменно изражение.

— Откъде да знам?

Дръпва едно цвете толкова силно, че чак го изкоренява. Хвърля го и откъсва друго. Опитвам се да разведря атмосферата.

— Колко е голям Мишел?

— През есента ще стане на година.

— Не съм виждал баща му. Наблизо ли живее?

Опитвам се само да поддържам разговора, но изражението на Гретхен става още по-сурово.

— Не говорим за него.

— Извинявай, не исках да любопитствам.

След малко тя свива рамене:

— Е, не че има никаква тайна. Напусна ни, преди Мишел да се роди. Разочарова ни. Приехме го в семейството, а той ни предаде.

Думите й звучат така, сякаш излизат от устата на баща й, но вече се въздържам от коментари. Гретхен вплита последното цвете във венеца, свързва двата му края и го поставя на врата на Мишел. Той се ухилва, стисва го в юмручето си и го скъсва.