Саймон Бекетт - Кървави белези

Лицето на Гретхен се вкаменява, сякаш някой е хванал кожата и я е опънал надолу. Удря бебето по ръката, по-силно, отколкото удари мен.

— Лошо момче!

Племенникът й започва да плаче. Не съм изненадан — дланта й е оставила червен отпечатък върху пълната детска ръчичка.

— Лошо, лошо момче!

— Стана случайно — казвам аз, притеснен, че ще го удари отново.

За миг ми минава мисълта, че може да удари мен вместо него. След това изведнъж настроението й се оправя точно толкова бързо, колкото се е развалило.

— Винаги прави така — казва тя и хвърля скъсания венец настрани.

Вдига племенника си и го гушва.

— Хайде, Мишел, не плачи. Гретхен не го каза сериозно.

Според мен беше съвсем сериозна, но детето лесно се оставя да бъде убедено. Ревът преминава в хълцане и скоро Мишел отново започва да гука. Гретхен избърсва носа и очите му и целият инцидент е забравен.

— Най-добре да го прибирам вкъщи — заявява тя и се изправя — Ти идваш ли?

Поколебавам се. Предпочитам да остана край езерото, а и трябва да се съобразявам с баща й.

— По-добре да остана тук.

— Защо, да не те е страх от татко? — ухилва се тя.

Не знам как да й отговоря. Баща й вече ме заплаши с пушка и ме изрита надолу по стълбите, така че здравият разум налага да не го провокирам. Но обвинението все пак ме засяга.

— Смятам, че е по-добре да не ме вижда с теб, това е всичко.

Тя се усмихва.

— Не се тревожи. Страда от болки в гърба, затова си ляга следобед. А Жорж си ходи у тях за обяд, така че няма кой да му каже.

Чака ме да тръгна с тях. Нямам особен избор, така че хвърлям последен поглед към езерото и тромаво се изправям на крака. Докато минаваме през гората, Гретхен върви бавно, за да не изоставам. Носи бебето на хълбока си, а под светлосинята рокля краката й са дълги и загорели от слънцето. Джапанките й шляпат по черния път и влизат в странен ритъм със стърженето на патерицата. В късния следобед цари пълна тишина. Тя се усеща още по-силно, когато наближаваме статуите, каменните фигури ми напомнят за тишината на църква.

— Какво правят тук тези? — питам и спирам, за да си поема дъх.

Гретхен едва поглежда към тях.

— Татко ще ги продаде. Започна да ги събира преди много години. Ще се изненадаш, какво може да се открие в градините на старите имения.

— Искаш да кажеш, че ги е откраднал?

— Разбира се, че не! Татко не е крадец! — сопва се тя. — Това са просто стари статуи и местата, от които ги взе, бяха съвсем празни. Как може да ги е откраднал, след като там не живее никой?

Съмнявам се, че собствениците гледат на нещата по същия начин, но вече ядосах Гретхен достатъчно за един следобед. А и ходенето ме измори повече, отколкото очаквах. Кучето тича пред нас, когато излизаме от гората и тръгваме през изсъхналите лозя. Слънцето все още припича, но е по-ниско над хоризонта, така че сенките ни се простират пред нас като дълги, източени гиганти. Вървя тежко до нея с наведена глава. Прекалено съм уморен, за да говоря. Докато стигнем до плевнята, целият лепна от пот, а мускулите на краката ми треперят от умора.

Когато спираме до вратата, Гретхен пъхва косата си зад ухото, несъзнателно повтаряйки жеста на сестра си.

— Целият си потен — казва тя с усмивка и трапчинките отново се появяват. — Трябва да се упражняваш с патерицата повече. Повечето следобеди водя Мишел на разходка. Ако искаш, утре пак можем да се срещнем край езерото.

— Няма да мога да дойда — казвам й аз. — Тръгвам си утре сутринта.

Произнасяйки го, решението ми става по-истинско. Самата мисъл е като скок от високо в празното пространство.

Гретхен впива поглед в мен.

— Не можеш да си тръгнеш! Ами кракът ти?

— Ще се оправя някак.

Лицето й добива сурово изражение.

— Матилде е виновна, нали?

— Матилде ли? Разбира се, че не.

— Винаги проваля всичко. Мразя я!

Неочакваната злоба в гласа й ме сварва неподготвен.

— Няма нищо общо с Матилде. Просто трябва да тръгвам, това е.

— Добре. Тръгвай си тогава.

Тя се отдалечава и ме оставя сам. Въздъхвам и поглеждам към тъмната плевня. Почивам си още малко и след това започвам дългото мъчително изкачване към таванското помещение.

Следващите няколко часа прекарвам в сън и когато се събуждам, установявам, че слънцето вече не пече вътре. Все още е топло и задушно, но светлината е по-слаба — като по здрач, а това означава, че вече е късно. Поглеждам часовника си и виждам, че минава осем. Все още не съм получил вечеря. Чудя се дали закъснява, или съм ядосал Арно или Гретхен до такава степен, че изобщо няма да получа храна.