Саймон Бекетт - Кървави белези

И без това не съм сигурен, че бих могъл да ям.

Слизам долу и се измивам на крана. Ледената вода ме оставя без дъх, но ме кара да се чувствам малко по-добре. След това сядам пред плевнята и започвам да наблюдавам слънцето, което бавно се спуска на запад. Паля цигара и в този момент то се скрива зад гората от кестени. Това е последната ми цигара, но утре първата ми задача ще е да намеря някой супермаркет или павилион за цигари. След това…

Нямам никаква представа какво ще стане след това.

Изпушил съм цигарата почти до филтъра, когато чувам нечии стъпки да прекосяват двора. Матилде се появява и с изненада виждам, че върху таблата, която носи, има бутилка вино, както и чиния с ядене, от което се вдига пара.

Опитвам се с мъка да се изправя на крака.

— Не ставай — казва тя и оставя таблата до мен. — Съжалявам, че вечерята закъсня. Мишел има колики и не мога да го успокоя.

Макар да си казвах, че това не ме засяга, сега се радвам, че причината за закъснението е толкова обикновена. Макар че Мишел вероятно е на друго мнение.

— Мирише страхотно — казвам й аз.

И наистина е така — свинско с кестени, задушени картофи и зелена салата. Жалко, че не съм гладен.

— Реших, че може би ще искаш да пийнеш малко вино тази вечер. От нашето е, но не е толкова лошо с храната.

— Какъв е поводът?

Питам се дали така не отбелязваме заминаването ми.

— Няма специален повод. Просто малко вино.

Налива тъмната течност до средата на водната чаша.

— Все още ли възнамеряваш да си тръгнеш утре?

Не знам какво й е казала Гретхен. Може би нищо и в момента само се лаская.

— Да.

— Какви са плановете ти?

— Нищо конкретно.

Не звучи чак толкова зле, когато го казвам. Матилде подпъхва косата си зад ухото.

— Винаги можеш да останеш тук. Имаме нужда от помощ във фермата.

Думите й са толкова далеч от всичко, което очаквах, че за момент не разбирам смисъла им.

— Моля?

— Ако не се налага да тръгнеш веднага, тук има достатъчно работа за вършене. В случай че предложението те интересува.

— Да не би да ми предлагаш работа?

— Тук сме само ние тримата, ако изключим Жорж. Още работна ръка няма да ни е излишна, а и Гретхен ми каза, че имаш опит като строител.

Отново вдига ръка и подпъхва косата си.

— Сигурно си видял в какво състояние е къщата. Стените спешно се нуждаят от ремонт.

— Работил съм в строителството, но това е друго. Защо просто не извикате някой местен майстор?

— Не можем да си го позволим — отговаря тя прямо. — Няма да можем да ти плащаме много, но ще живееш при нас без пари. Ще получаваш храна. И не очакваме от теб да започнеш веднага. Можеш да изчакаш, докато възвърнеш силите си, а и след това сам ще определяш темпото си на работа. Можеш да правиш каквото си поискаш.

Прокарвам ръка през лицето си, опитвам се да разсъждавам.

— Ами баща ти?

— Не се тревожи за него.

Лесно е да се каже.

— Той знае за предложението ти, нали?

Сивите й очи са абсолютно непроницаеми.

— Нямаше да ти предложа, ако не беше така. Баща ми е много упорит човек, но е реалист. Работата трябва да се свърши и след като съдбата те изпрати при нас… Би било добре за всички ни.

Съдбата. Значи капаните на баща й нямат нищо общо.

— Не знам…

— Не е необходимо да вземаш решение веднага. Спокойно. Исках само да знаеш, че не се налага да заминеш още утре.

С лекота се изправя на крака. В тъмнината изражението на лицето й е строго и още по-неразгадаемо отпреди.

— Лека нощ. Ще се видим утре сутринта.

Гледам я, докато се скрива зад ъгъла на плевнята. Слисан от случилото се, отпивам от виното и правя гримаса.

— Господи…

Това вино няма да спечели нито една награда, но е силно. Рискувам и отпивам още една глътка, опитвам се да събера мислите си. Изведнъж всичко се променя. Само ще си търся белята, ако си тръгна оттук, без да знам къде отивам и какво ще правя, но досега смятах, че нямам друг избор. Сега вече имам и може би малко спокойствие и възможност да дойда на себе си не са чак толкова лошо нещо. Оставането ми няма да разреши нищо, но ще ми даде време да помисля. Или поне ще даде време на крака ми да заздравее, преди да се наложи да взема важно решение.

Бог ми е свидетел, че последното нещо, от което имам нужда в момента, е да прибързвам.

Слънцето почти е залязло, на хоризонта е останал последният му златен отблясък. Набучвам на вилицата парче свинско. Има силен вкус като на дивеч, сготвено е с чесън и е толкова крехко, че се топи в устата. Отпивам отново от виното и доливам чашата си. Матилде е права — по-добро е с храна, макар че това не е особен комплимент. Въпреки това алкохолът и силните подправки приятно замайват главата ми.