Саймон Бекетт - Кървави белези

— Звучеше така, сякаш ще се срути.

Изтривам потните си длани в дънките.

— Все още няма.

Тя се усмихва. Почти не ми е проговорила от онзи следобед, когато й казах, че си тръгвам, но изглежда, най-после е решила да ми прости. Изчаквам, докато се прибере отново вътре, след това се отпускам на платформата с треперещи крака. Господи, какво правя?

Минали са два дни, откакто Матилде ми предложи работата. В началото бях доволен от това, че мога само да си почивам и да възстановявам силите си, обзет от чувство на облекчение, че неочаквано съм намерил убежище. Прекарах целия вчерашен ден под кестена на скалата край езерото, правейки не особено успешен опит да чета „Мадам Бовари“. Понякога успявам да забравя причината, заради която съм тук. След това си спомням и имам чувството, че пропадам. Мислите отново започват да ме разяждат отвътре. Предишната нощ беше най-зле. Няколко пъти успявах да заспя, но после се събуждах, останал без дъх, а сърцето ми биеше като лудо. Тази сутрин, докато наблюдавах как малкото таванско прозорче постепенно просветлява, реших, че не мога да прекарам още един ден в бездействие.

Надявах се, че физическият труд ще ми помогне. Сега обаче, когато съм тук, огромното количество работа започва да ме плаши. Нямам никаква представа откъде да започна. Хайде, можеш да се справиш. Това е просто една стена .

Изправям се на крака и се обръщам с лице към къщата. Близо до мен прозорците на две спални гледат към платформата. Едната от тях е скрита зад дървени капаци, но прозорците на другата са открити. През прашното стъкло се вижда празна спалня. Дъските на пода са голи, тапетите по стените са започнали да падат, вътре има само стар гардероб и метална рамка на креват с гол дюшек. На далечната стена е разположен скрин, а върху него е поставена снимка в рамка. Прилича на сватбена, мъжът е облечен в черен костюм, а жената е в бяло. Прекалено далече е и не мога да различа детайлите, но предполагам, че са Арно и жена му. Начинът, по който изглеждат, съответства на времето, в което най-вероятно са се оженили, а и ми се струва напълно в неговия стил да остави сватбената си снимка в празната спалня.

Тръгвам, тътрейки крак по скелето, за да заобиколя и да погледна къщата отстрани, този път много внимавам къде поставям патерицата. Отстрани къщата изглежда също толкова недовършена, колкото и отпред, сякаш работата е прекъсната внезапно. На средата на платформата, върху сгънат вестник, е оставена голяма празна чаша. Хванала е кафява кора на дъното и върху нея лежи умряла муха. Вдигам вестника, чуплив е като пергамент. Датата му е отпреди осемнайсет месеца. Питам се дали някой се е качвал тук, след като неизвестният майстор е изпил кафето си, оставил е чашата върху вестника и не си е направил труда да се върне. Може би идеята да се махне не е лоша, мисля си, като виждам колко много работа има.

Иззад къщата се чува някаква врява. Стигам куцукайки до края на скелето и се озовавам над зеленчукова градина. Спретнати лехи и колчета за зелен фасул оформят малък оазис на реда, зад тях има оградена овощна градина и кокошарник.

Матилде храни кокошките. Виждам как им хвърля последните зърна, те се бутат и кудкудякат и тя оставя празната кофа. Не знае, че я наблюдавам, затова не контролира изражението на лицето си, изглежда ми тъжна и уморена, когато се запътва към ъгъла на градината. Там е скрита малка цветна леха, ярко цветно петно сред зеленчуците. Матилде коленичи и започва да плеви бурените, израсли между цветята. До мен достига слаб шум и разбирам, че си тананика. Нещо бавно и мелодично, не съм чувал песента досега.

Отдалечавам се тихо. Слънцето ме заслепява, когато отново заставам откъм фасадата на къщата. По това време на деня цялото скеле е изложено на слънце. Там, където е открита, кожата ми вече е започнала да се зачервява. Поглеждам часовника си и виждам, че минава дванайсет, ако остана тук горе още малко, направо ще се опека. Металните тръби на скелето изгарят ръцете ми, когато се прехвърлям на стълбата и започвам бавно да се спускам надолу. Когато слизам, Матилде се появява иззад ъгъла, бършейки ръцете си в кърпа.

— Огледа ли? — пита тя. Тъгата, която видях по лицето й, докато беше в градината, е изчезнала, скрита зад обичайното спокойно изражение. — Какво ще кажеш?

— Ами… работата е доста повече, отколкото си представях.

Матилде вдига поглед към скелето и прикрива очи от слънцето, също както бе направила Гретхен. На слънце косата й не е много по-тъмна от тази на сестра й. Но изглежда така, сякаш всичката светлина й е била отнета.