Саймон Бекетт - Кървави белези

Подпирам се на патерицата.

— Искал си да ме видиш.

Той бавно присвива едното си око и поглежда през цевта на пушката, преди да я остави. Сваля очилата, слага ги в джоба на ризата си и сяда на стола. Едва сега обръща поглед към мен.

— Матилде каза, че си търсиш работа.

Доколкото си спомням, не беше точно така, но не си правя труда да го поправям.

— Да, ако има нещо подходящо за мен.

— Точно в това е въпросът, нали?

Челюстите на Арно се движат енергично, сякаш се опитва да счупи с тях орех. Кожата на брадичката му е увиснала от възрастта като на остарял щангист.

— Дъщеря ми може да приказва каквото си иска, но аз съм този, който решава кой ще работи тук. Някога работил ли си във ферма?

— Не.

— Имаш ли опит в строителството?

— Не особено голям.

— Тогава защо да рискувам да те наема?

Не мога да измисля нито една причина да го прави. Затова мълча и се опитвам да не поглеждам към пушката. Арно изсумтява.

— Защо си тук?

На върха на езика ми е да му кажа, че съм тук заради неговите капани, но това само би го провокирало. Дори да не се страхувам особено, че ще ме застреля, добре съзнавам, че това дали ще получа работата, зависи изцяло от неговото благоволение.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че се чудя защо обикаляш из чужда страна като някой скитник. Прекалено стар си, за да си студент. С какво си изкарваш хляба?

От начина, по който ми говори, разбирам, че Гретхен му е разказала всичко.

— Работил съм различни неща.

— Какви неща? Май не обичаш да говориш за себе си? Да не би да криеш нещо?

За момент се чувствам като в безтегловност. Усещам, че се изчервявам издайнически, когато кръвта нахлува в бузите ми, но се заставям да отвърна на погледа му.

— Не. Какво да крия?

Челюстите на Арно продължават да се движат. Или преживя, или предъвква нещо, което е намерил между зъбите си.

— Очаквам хората да уважават личното ми пространство — заявява той накрая. — Ще останеш да спиш в плевнята. Можеш да се храниш там. Не искам да ми се мяркаш пред очите повече, отколкото е необходимо. Ще ти плащам по петдесет евро на седмица, ако преценя, че си ги заслужил. Това е, ако ти харесва.

— Добре.

Заплащането е нищожно, но в момента парите изобщо не ме интересуват. И въпреки това блясъкът в очите на Арно ме кара да съжалявам, че се предадох толкова лесно. Проявата на слабост е огромна грешка.

Той ме оглежда преценяващо от глава до пети.

— Идеята е на Матилде, не е моя. Не ми харесва, но има работа за вършене и щом тя смята, че трябва да наемем някакъв английски безделник, няма да се противя. Но въпреки това ще те наблюдавам внимателно. Ядосай ме само веднъж и ще съжаляваш жестоко. Ясно?

— Ясно.

Продължава да ме гледа още няколко секунди, за да ми даде да разбера, че не се шегува, след това се пресяга към пушката.

— Хайде, махай се!

Започва да бърше пушката с мазен парцел. Тръгвам куцукайки към вратата, кипя от гняв и унижение.

— И още нещо.

Очите на Арно са студени като лед, докато ме наблюдава над пушката.

— Стой далеч от дъщерите ми.

Навън е станало толкова горещо, че дори не си помислям да са върна отново на скелето след срещата с Арно. Освен това е време за обяд, затова, когато Матилде се връща, я изчаквам пред кухнята да приготви храната, след това вземам чинията си и я занасям на сянка до плевнята. Трябва да се охладя, във всеки един смисъл на думата. Все още не мога да се успокоя и вече започвам да се питам дали нямаше да е по-добре да поема риска и да тръгна на път. Но нежеланието, което изпитвам при мисълта за тази възможност, е достатъчно ясен отговор на въпроса. Единственото, което ме очаква отвъд границите на фермата, е несигурността. Трябва ми време, за да реша какво ще правя и ако това означава, че ще трябва да спазвам правилата на Арно, ще го преживея.

Примирявал съм се и с по-лоши неща.

Днес обядът се състои от хляб, домати и парче тъмна наденица с много подправки, за която предполагам, че е домашно приготвена. Има и нещо, което след внимателен оглед определих като туршия от кестени, и малка жълта кайсия за десерт. Мисля, че откакто съм тук, всичко, което съм ял, е било или отгледано, или произведено във фермата.

Изяждам всичко, оставям само костилката на кайсията, след това се облягам назад и започвам да си мечтая за една цигара. От пикантната храна ожаднявам, затова отивам до крана за вода в плевнята. Леко сладникавата миризма, която се носи от изоставените съдове за вино, е по-приятна от миризмата на самото вино. Докато преминавам през правоъгълната циментирана площадка, заобиколена отвсякъде с калдъръм, патерицата ми попада в дълбока пукнатина, която преминава през цялата площадка. Няма достатъчно цимент, мисля си аз, и натискам с патерицата ронещите се ръбове на пукнатината. Ако и тази площадка е била излята от същия майстор, който е работил по къщата, и тук не си е свършил работата както трябва. Отварям крана и пия от шепата си. Водата е студена и чиста, наплисквам лицето и врата си. Бърша очите си с ръце, тръгвам да излизам от плевнята и за малко да се бутна в Гретхен.