Саймон Бекетт - Кървави белези

Гретхен прави физиономия зад гърба му.

— Хайде, не трябва да тревожим безценните прасета на Жорж.

Удря ядосано с пръчката, докато си тръгваме от поляната.

— Той е такава бабичка. Единственото, от което се интересува, са глупавите прасета. Дори мирише като тях, не забеляза ли?

— Не мисля.

Забелязах, но не искам да заставам на нейна страна. Поначало идването тук не беше добра идея и сега единственото, което искам, е да са върнем, преди Арно да ни е видял заедно.

— Това е от оцета, който втрива в четината им — продължава разсеяно тя. — Казва, че така кожата им издържа по-добре на слънцето, но и той започва да вони отвратително като тях.

И не е само Жорж. Когато стигаме до плевнята, става ясно, че нещо от прасетата е дошло с нас чак дотук.

— Каква е тази миризма? — пита Гретхен и сбърчва нос.

Поглеждам калните петна по дънките и по ръцете си.

— Страхотно…

— Вониш по-отвратително и от Жорж! — смее се тя и се отдръпва от мен.

Права е, но поне миризмата я кара да не се мотае повече наоколо. Изчаквам, докато изчезне обратно по пътя към къщата, и след това свалям фланелката си. Правя гримаса и влизам в плевнята, за да се почистя.

Все още усещам миризмата на прасетата, докато прекосявам двора и отивам към скелето. През последния час, откакто с Гретхен се върнахме, слънцето вече не грее така силно, но въздухът над калдъръма все още трепти от жега. Горещината не е проникнала единствено във влажния килер. След ярката светлина на двора имам чувството, че влизам в гробница.

Подпирам вратата с торба цимент, за да стои отворена, и изчаквам, докато сенките на предметите придобият конкретни очертания, след това влизам.

Има нещо зловещо в начина, по който е изоставено всичко. Лопатата, забита във втвърдения хоросан, разпилените инструменти и материали, всичко това ми напомня на запазени археологически находки. Когато очите ми привикват към светлината, протягам ръка зад вратата и пипнешком намирам онова, което търся.

Гащеризонът е червен, или поне някога е бил такъв. Сега по него има засъхнал хоросан, мръсотия и масло. Спомням си, че го видях тук, а и Матилде ми каза, че мога да използвам всичко, от което се нуждая. Настръхвам при мисълта, че ще облека чужда дреха, но тя ще ме пази от слънцето. А и колкото и да е мръсен, гащеризонът поне не вони на свински лайна.

Облягам патерицата си на стената, събличам се, докато остана само по боксерки, и обличам гащеризона. Влажната памучна материя неприятно полепва по тялото ми, от нея се носи мирис на застояла пот. Гащеризонът ми става, въпреки че е малко широчък, затова предполагам, че е бил на предишния майстор. Крачолите му са прекалено дълги, за да е на Арно, а Жорж спокойно би могъл да се намести в единия от джобовете.

Преравям джобовете, докато излизам на двора. В страничния откривам чифт кожени работни ръкавици, толкова са втвърдени и сбръчкани, че приличат на ампутирани ръце. Оставям ги настрани заедно с малкия бележник, изпълнен с някакви чертежи и мерки. Като че ли това е всичко, но когато бръквам в джоба за последен път откривам и друго.

Презерватив, все още запечатан в опаковката.

Не е нещо, което очакваш да откриеш в работен гащеризон. Оглеждам отново килера и ми хрумва една мисъл. Досега не се бях замислял, но сега започвам да се питам дали има някаква връзка между недовършения ремонт на къщата и отсъствието на бащата на Мишел. Това би обяснило странното поведение на Матилде, както и реакцията на Гретхен, когато бяхме край езерото. Каза ми, че бащата на Мишел ги е предал и изоставил.

Може би в повече от един смисъл на думата.

Оставям презерватива в единия ъгъл на килера, подпъхвам патерицата под мишница и се изкачвам на скелето. Пръчките на стълбата парят под ръцете ми, а на площадката е горещо като в пещ. Няма никаква сянка и вече съм благодарен, че гащеризонът е с дълги ръкави. Отново започват да ме обхващат съмнения, когато погледът ми се спира върху рушащата се стена, затова вземам големия чук и длетото, преди да имам време да размисля.

— Хайде, да започваме — казвам си и нанасям първия удар.

Има нещо дзен в изчукването на стар хоросан. Работата е тежка и монотонна, но някак хипнотична. При всеки удар на стоманата в стомана се получава чист музикален тон. Ако се спазва правилен ритъм, длетото сякаш пее, всеки нов тон започва да звучи, преди старият да е отмрял.

Всъщност действа успокояващо.

Трябва да спирам, за да си почивам, но скоро намирам темпото, което мога да поддържам. Решавам проблема с наранения си крак, като вземам два-три големи камъка, оставени на платформата и подпирам коляното си на тях. От време на време за разнообразие сядам и работя така. Това, разбира се, не пази превръзката на крака ми от замърсяване, но няма какво да направя.