Саймон Бекетт - Кървави белези

Не възнамерявам да работя дълго още от първия ден, но скоро губя представа за времето. Едва когато спирам за момент, за да почистя парченце хоросан, попаднало в окото ми, забелязвам колко ниско се е спуснало слънцето. Следобедът се е изнизал, без да го усетя.

След като спирам работата, започват да се обаждат различни болежки. Ръцете и раменете ми са се вдървили и ме болят, а от стискането на чука съм се сдобил със забележителна колекция пришки. На горната част на дланта ми се е появила синина, свидетелство за това колко пъти не съм успял да уцеля длетото.

Нямам нищо против — това са болките на честния труд. Но изглежда, съм ударил и часовника си, защото на циферблата му има пукнатина. Тази гледка разваля настроението ми, имам чувството, че някой ми е ударил шамар. Часовникът още работи, но въпреки това го свалям от ръката си и го пускам в джоба. Не искам да го дочупя, а и ми напомня за неща, които бих предпочел да забравя.

Освен това, докато съм тук, изобщо не е необходимо да знам колко е часът, фермата се движи по свой собствен график. Свалям шапката от изпотената си коса и оглеждам постигнатото. Местата, откъдето съм изчукал хоросана, изглеждат по-светли от останалите, но площта им е отчайващо малка в сравнение с онова, което остава. Въпреки това съм поставил началото и това ме кара да се чувствам учудващо добре.

Оставям чука и длетото на платформата и започвам бавно да се спускам по стълбата. Тръбите все още парят изранените ми ръце и всяка стъпка е истинско усилие. Направо бих убил за една бира, мисля си, докато куцукам към килера, за да си взема дрехите. Даже не за цяла бутилка, само за чаша. Висока, кехлибарена на цвят и изпотена от студ. Почти усещам вкуса й.

Излизам на двора, а мисълта за бирата продължава да ме измъчва. Не забелязвам Матилде, докато не чувам шума от счупени чинии. Оглеждам се и я виждам, застанала до вратата с Мишел в едната ръка. В краката й е счупената купа с яйца, яркожълтите им жълтъци са оцветили калдъръма наоколо.

Тя не откъсва очи от мен, лицето й е съвсем бледо.

— Извинявай, стреснах ли те? — питам аз.

— Не. Аз… аз не знаех, че си тук.

Погледът й се спира върху червения гащеризон, който съм облякъл, и изведнъж разбирам всичко.

— Горе няма никаква сянка, затова облякох гащеризона. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се, че не — бързо отговаря тя, прекалено бързо.

Не исках да я стресна, но нямаше откъде да знам, че ще реагира така, като ме види облечен в гащеризона. Реакцията й ме кара да си мисля, че съм бил прав за бащата на Мишел, но тя вече е възвърнала обичайната си самоувереност и спокойствие. Бебето доволно предъвква парченце хляб, докато тя го настанява по-удобно в ръцете си.

— Как върви работата?

— Добре. Тоест… върви. — Свивам рамене и се опитвам да видя мястото, откъдето днес съм свалил хоросана. Почти не се забелязва отдолу. — Поне поставих началото.

Матилде протяга ръка към купчината дрехи.

— Искаш ли да ги изпера?

— Благодаря.

Не искам да споря с нея. Ако ги изпера с ледената вода в плевнята, няма да мога да отстраня миризмата на прасетата, а и самата мисъл да пера там не ме привлича особено. Изкушавам се да я попитам дали мога да взема един душ или вана, но си представям какво би казал по въпроса Арно. Ако не мога да получа гореща вана и студена бира, има поне едно нещо, което бих искал.

— По-рано спомена, че има някаква бензиностанция, където бих могъл да си купя цигари. Колко далеч е оттук?

— На няколко километра. Прекалено далече е, за да отидеш пеша.

— Нямам нищо против. Ще вървя бавно.

Не че имам какво друго да правя. След като спрях да работя, нивото на ендорфини в кръвта ми започва да спада и нервите ми отново се опъват. Ще се чувствам още по-зле, като знам, че не мога да изпуша една цигара за успокоение.

Матилде поглежда към къщата, като че ли обмисля нещо. Подпъхва кичур коса зад ухото си.

— Дай ми половин час.

Около микробуса се издигат облаци жълтеникав прах, докато се движи подскачайки по неравния черен път. Матилде кара на отворени прозорци, за да разсее жегата, която се е натрупала в микробуса през горещия ден. Изкуствената кожа на седалките е разкъсана и на места се подава бялата вата. Моята седалка е била поправена, ако това изобщо може да се нарече поправка, като е облепена с черен изолирбанд. Въпреки отворените прозорци вътре в микробуса мирише на нафта, на куче и на застоял тютюнев дим.

След като се измих и преоблякох, отидох обратно до къщата и заварих Матилде и Гретхен да спорят, застанали до вратата. Спрях в ъгъла на двора, не исках да ги прекъсвам.