Саймон Бекетт - Кървави белези

— Извинявай, не те видях — казвам.

Тя се усмихва. Облякла е къса фланелка и изрязани дънкови панталонки, учудвам се, че Арно й позволява да ходи в този вид. Носи в ръката си кофа, тази е пластмасова, а не метална като кофите, които Жорж използва. Спрингер шпаньолът, който я следва, започва да подскача около мен и да маха с опашка. Почесвам го зад ушите.

— Трябва да занеса остатъците от храната на прасетата. Но май съм препълнила кофата.

Държи я с две ръце, сякаш й е трудно да се справи със задачата.

— Можеш да ми помогнеш, ако нямаш какво да правиш.

Опитвам се да измисля някакво извинение. Предупреждението на баща й все още звучи в главата ми, освен това не съм сигурен, че ще успея да занеса кофата толкова далече, подпирайки се на патерицата. Гретхен се усмихва по-широко и това подчертава трапчинките й.

— Моля те. Много е тежка.

По нейно настояване и двамата хващаме дръжката на кофата и се опитваме да я носим между нас. Гретхен се хили през цялото време, докато в продължение на няколко метра се мъчим да се движим по този начин, след това аз губя търпение и вземам кофата сам. Изобщо не е толкова тежка, колкото Гретхен се опитваше да я изкара, но вече е твърде късно да променя решението си. Надявам се, че дори Арно няма да възрази, че помагам при храненето на прасетата.

— Брада ли пускаш? — пита Гретхен, докато се движим по черния път покрай лозите.

Опипвам смутено космите по брадата си.

— Не съвсем. Просто не съм се бръснал.

Гретхен накланя глава и се усмихва, докато ме оглежда.

— Може ли да я пипна?

Преди да успея да й отговоря, тя протяга ръка и погалва бузата ми. Топлата кожа на голите й ръце излъчва мирис на изгорял карамел. Отдръпва ръка, а трапчинките й са по-дълбоки от всякога.

— Отива ти. Харесва ми.

Кучето подскача пред нас, докато вървим през кестеновата гора. Гретхен тръгва по една пътека, която се отделя от пътя. Просеката се вие между дърветата и стига до поляна, на която е построена голяма кочина от тел и груби дъски. Встрани от кочината има грозна колиба от бетонови тухли, но Гретхен минава покрай нея, без да каже нищо, и се отправя към кочината.

Въздухът на поляната гъмжи от мухи. Миризмата на амоняк е толкова силна, че чак синусите ме заболяват. Около дузина животни са се излегнали на изровената земя, единственият признак на живот е някое изгрухтяване или махане с ухо. Никога не съм виждал такива прасета. Те са огромни, с груба остра четина на тъмни петна. Излегнали са се на сянка под ламаринените навеси и приличат на неексплодирали бомби, които някой е хвърлил в калта.

Гретхен отваря вратата на оградата и влиза вътре.

— Къде е Жорж? — питам аз и поглеждам с недоверие огромните същества, които се препичат на слънце.

Няма и следа от възрастния мъж, който се грижи за прасетата.

— По това време си е вкъщи да обядва — отговаря тя и задържа вратата отворена, за да я последвам.

— Няма ли да влезеш?

— По-добре да те изчакам тук.

Тя се разсмива.

— Нищо няма да ти направят.

— Въпреки това ще изчакам тук.

Все още изпитвам известно неудобство от това, че съм тук, но идването с патерицата и с кофата в ръка ме е оставило без дъх. Трябва да си почина малко, преди отново да поема по пътя. Гретхен взема кофата, която сега не й се струва никак тежка, избутва кучето, което се опитва да мине през вратата, и отива към коритото за храна на животните. Някои от прасетата надигат глави и изгрухтяват любопитно, но само едно от тях си прави труда да се надигне и да отиде до храната. Отново съм изумен от огромните им размери, те са като торби с месо, които едва се крепят на смешните си нежни крачета, приличат на конски тела върху клечки за зъби.

Гретхен излиза от ограденото пространство и затваря вратата зад себе си.

— Как ги нарече?

— Санглошони. Глигани, кръстосани с черни прасета. Татко ги отглежда от много години, а Жорж продава месото им в града. Много се търси. Много по-вкусно е от месото на обикновените прасета.

Едно от тези създания се дотътря до оградата. Гретхен вдига една изсъхнала ряпа, която се е търколила изпод оградата и я хвърля обратно в кончината. Прасето с лекота я схрусква с челюстите си. Самата гледка изпраща вълни от нова болка в крака ми.

Но на Гретхен изобщо не й прави впечатление. Започва да чеше прасето между ушите, докато то души наоколо с надеждата да открие още храна.

— Не ти ли е неприятно? — питам аз. — Имам предвид факта, че трябва да убивате прасетата?