Саймон Бекетт - Кървави белези

Влиза Матилде.

Единственото, което се чува, докато приближава към бара, е шумът на стъпките й. Лицето й е съвсем спокойно, но по врата и бузите й е избила червенина.

— Искам да платя бензина.

Барманът поглежда към едрия мъж с гащеризона, след това мълчаливо приема парите и маркира продажбата. Едва тогава Матилде дава знак, че е забелязала присъствието на мъжа, макар че по начина, по който се обръща към него, разбирам, че през цялото време е знаела, че е тук.

— Жан-Клод.

— Матилде.

Държанието им е ужасно официално. Никой не казва нито дума повече, докато барманът й връща рестото. Прави го много по-любезно, отколкото върна моето. Дори леко навежда глава, когато тя взема парите си.

— Благодаря.

Тръгваме към вратата, а около нас продължава да цари пълна тишина. Правя й път да мине пред мен, затова не съм сигурен дали е чула изгрухтяването от страна на този, когото нарекоха Дидие, и последвалия го смях. Затварям вратата, без да се обръщам, и бързо закуцуквам след нея. И двамата мълчим, докато се качваме в микробуса. Чакам я да каже нещо, но тя пали мотора и потегля, без да отрони и дума.

— Чудесни съседи — отбелязвам аз.

Матилде е вперила поглед в изцапаното от насекоми стъкло.

— Не са свикнали с непознати.

Не мисля, че проблемът е в това, че не ме познават. Иска ми се да попитам защо името на Арно предизвика такава реакция и кой е Жан-Клод. Но държанието на Матилде ясно показва, че не й се говори.

Докато мълчаливо пътуваме обратно към фермата, се питам дали току-що не срещнах бащата на Мишел.

Изпитвам чувство на облекчение, когато отново сме на територията на фермата. Матилде затваря портата, заключва катинара и крехкото усещане за сигурност се връща. Освен резервоара на микробуса е напълнила с бензин и няколко туби, но категорично отказва предложението да й помогна да ги разтовари. Единственото, което казва, е:

— Ще ти донеса вечерята по-късно.

Прибирам се обратно към плевнята и разбирам, че красивата вечер е загубила прелестта си. Знам, че не мога вечно да се крия във фермата, но ми се иска никога да не бях молил Матилде да ме кара до бензиностанцията. Привлякох вниманието върху себе си, без да е необходимо, и го направих само заради някаква си бира и няколко пакета цигари. А дори не знам защо стана така. Изобщо не се учудвам, че Арно и съседите му не се обичат — Бог ми е свидетел, не мога да си представя Арно да дружи с когото и да било. И въпреки това атмосферата в бара говореше за нещо много по-сериозно от обикновена провинциална вражда.

Трябва сериозно да е ядосал някого.

Занасям цигарите в таванското помещение. Вече свиквам да се изкачвам по стълбите и когато спирам на първата площадка, не е защото съм се задъхал.

Капакът е отворен.

Затворих го, преди да изляза. Спирам и се ослушвам, но отгоре не се чува никакъв шум. Изкачвам останалите стъпала колкото е възможно по-тихо, макар че човекът горе със сигурност вече ме е чул. След това поглеждам през отворения капак.

Гретхен седи на леглото ми. Обърнала е гръб към мен, раницата ми е до нея и половината от съдържанието й е разхвърляно по матрака. Не виждам пакета, увит в найлон, но той е скрит на дъното. Гретхен очевидно е открила това, което търси, преди да стигне до него. Поклаща главата си ритмично, слушалките са скрити под гъстата й коса. Дочувам слаба музика, докато изкачвам и последните стъпала и приближавам към нея. Вече не се опитвам да се движа безшумно.

Отваря изненадано очи, когато се навеждам и изключвам MP3 плейъра.

— О! Не те чух.

— Какво правиш?

Опитвам се да прикрия яда си, но гласът ми звучи обвинително. Гретхен моментално придобива виновно изражение.

— Нищо. Само слушах музика.

Грабвам някои от дрехите и започвам да ги тъпча обратно в раницата. Докато го правя, опипвам с ръка, за да се убедя, че пакетът си е на мястото. Част от напрежението ми изчезва, когато докосвам найлоновата опаковка, но ръцете ми все още треперят.

— Трябваше да ме попиташ!

— Направих го! Ти каза, че може.

Сега, като го споменава, смътно си спомням нещо подобно. Но тогава го казах, защото мислех, че ще си тръгна още на другия ден и след това напълно забравих за обещанието. Гретхен очевидно нищо не беше забравила.

— Исках да кажа, че можеш да слушаш музика, когато съм тук — добавям аз вече не така разгорещено.

— Плевнята е наша. Не ми трябва разрешението ти.

— Това не означава, че можеш да ровиш в нещата ми.