Саймон Бекетт - Кървави белези

— Да не мислиш, че ме интересуват старите ти чорапи и фланели? — Сега вече и тя започва да се ядосва. — И без това не ми харесва глупавата ти музика. А ако татко разбере, че съм тук, сериозно ще си изпатиш!

Има нещо много странно в логиката й, но не изпитвам никакво желание да споря с нея.

— Виж, извинявай, че ти се скарах. Просто не очаквах да заваря някого тук.

Изглежда, думите ми укротяват гнева й. Без да проявява някакъв признак, че възнамерява да си тръгне, тя се обляга на люлеещото се конче и започва да гали гривата му, в това време аз вадя цигарите и запалката от джоба си и ги хвърлям на леглото.

— Може ли да пробвам една?

— Пушиш ли?

— Не.

— Тогава не трябва да започваш.

Знам, че се държа лицемерно, но нищо не мога да направя. Гретхен се цупи.

— Защо си в такова лошо настроение?

— Просто съм уморен. Имах тежък ден.

Тя обмисля отговора ми и усуква около пръстите си кичур от гривата на кончето.

— Колко дълго ще останеш? Докато свършиш цялата къща ли?

— Не знам.

Упорито се опитвам да не мисля толкова напред.

— Татко казва, че бягаш от нещо.

— Татко не може да знае всичко.

— Знае повече от теб. Дори не съм сигурна, че те харесва. Но ако се държиш добре с мен, ще му кажа няколко добри думи за теб.

Не отговарям. Надявам се, че ще схване намека и ще си тръгне, вземам още една фланелка от леглото и я прибирам. От нея изпада нещо.

Снимката.

— Какво е това? — пита Гретхен.

— Нищо.

Отивам да я вдигна, но Гретхен ме изпреварва. Държи снимката далече от мен и ме дразни.

— Коя е тя? Мислех си, че нямаш гадже.

— Нямам.

— Тогава защо носиш тази снимка със себе си?

— Забравих да я изхвърля.

— Значи ти е все едно какво ще се случи с нея?

Гретхен се ухилва, взема запалката от леглото, щраква я и задържа снимката над нея.

— Недей — казвам аз и се присягам.

Тя се извърта, все още държи снимката над запалката.

— Ахааа, а твърдиш, че не ти пука какво ще стане с нея!

— Виж какво, дай ми я.

— Няма да ти я дам, преди да ми кажеш кое е момичето — заявява тя и натиска запалката. — Ще трябва да побързаш…

Посягам към снимката. Гретхен се кикоти от удоволствие, отдръпва ръка и в този момент един от ъглите на снимката попада в пламъка. Следва силна жълта светлина и лъскавата картичка лумва моментално. Гретхен изпищява и я пуска. Избутвам горящата снимка от леглото, опитвам се да я угася, а в това време образът върху нея почернява и се сгърчва. Но пламъкът продължава да гори, а в таванското помещение е пълно със суха дървесина. Грабвам бутилката вода, която стои до леглото, и бързо я изливам върху снимката.

Чува се пращене и пламъкът угасва съвсем.

В помещението се разнася миризма на изгоряло. Впервам поглед в локвата вода и пепел на пода.

— Заради теб си изгорих пръстите — заявява Гретхен сърдито.

Оставям бутилката на земята.

— Най-добре е да си тръгваш.

— Не съм виновна. Не трябваше да се опитваш да я вземеш.

— Баща ти ще се чуди къде си.

Тя се поколебава, но споменаването на Арно има ефект. Не се обръщам, докато не излиза от помещението. Когато стъпките й напълно отзвучават, се навеждам и започвам да ровя в мократа пепел. От снимката не е останало абсолютно нищо, освен едно бяло ъгълче с черно по края.

Пускам го отново на пода и отивам да потърся нещо, с което да почистя.

Една вечер след работа Клоуи изчезва. След последния час бях излязъл заедно с Калъм и някои от учениците. Не бяхме в „Домино“, вече не. Едно време ми беше приятно, че мога да вдигна поглед и да видя как Клоуи работи зад бара, да чакам по-спокойните моменти, когато може да дойде и да седне при нас. Сега вече всичко това не ми доставя удоволствие.

— Трябва ли да ме проверяваш? — попита ме тя една вечер, когато й казах, че ще намина да я видя.

— Не — отговорих учудено. — Ако не искаш да идвам, просто го кажи.

Тя сви рамене и се обърна.

— Както искаш.

Минава един часът, когато оставям Калъм и се прибирам в апартамента. Миризмата на маслени бои и терпентин вече не е така силна. Клоуи не е рисувала отпреди заминаването ни в Брайтън, но това е нещо, за което и двамата не говорим.

Ще свърши работа в бара най-рано в два, затова си правя кафе и избирам едно DVD. Спирам се на „Убийствено лято“, който — също както останалите филми от колекцията ми, съм гледал прекалено много пъти. Клоуи твърди, че го харесвам, защото почти през целия филм Изабел Аджани играе гола. Може и да е права до известна степен, но и без това кинематографията е красива.