Саймон Бекетт - Кървави белези

Съвсем скоро ритъмът на чука ме увлича и забравям за всичко останало. Светът ми се е стеснил до тази малка ивица стена над прозореца на спалнята, затова ми трябва известно време да реагирам, когато нещо вътре в стаята привлича погледа ми. После то се появява отново, проблясва в ъгъла на зрителното ми поле. Вдигам поглед и виждам едно лице от другата страна на прашното стъкло.

— Господи!

Длетото издава силен звук, когато се плъзва по дъската, удря се между стената и скелето и пада шумно върху калдъръма. Гретхен отваря прозореца и се смее.

— Изплаших ли те?

— Не — отговарям аз, но сърцето ми бие до пръсване. — Е, може би малко.

— Донесох ти кафе.

Подава ми голяма чаша кафе. Звучи така, сякаш е доволна от себе си.

— Реших, че така няма да ти се налага да слизаш долу.

— Благодаря.

Така или иначе ще ми се наложи да сляза, за да си взема длетото, но премълчавам този факт. Не съм виждал Гретхен, откакто подпали снимката снощи, но сега ми се струва, че случилото се не я тревожи особено. Тя остава в спалнята, наведена през отворения прозорец, а аз сядам на перваза.

— Матилде каза, че ще ми даваш уроци по английски.

Има нещо закачливо и дяволито в начина, по който го казва.

— Щом искаш да вземаш уроци.

— Идеята беше нейна — казва тя и лицето й моментално помръква, след това отново светва. — Може да учим следобедите. По това време татко спи, а Матилде е заета с Мишел. Никой няма да ни пречи.

Усмихва се широко и очаква да види каква ще е реакцията ми. Отпивам от кафето и се правя на равнодушен, макар в действителност да не е така. Кафето е черно и силно, има опасност да изгори езика ми.

— Както кажеш.

— Какво е това на крака ти? — пита Гретхен, забелязала импровизираната гумена обувка.

— Матилде го направи.

— Матилде ли? — Усмивката изчезва. — Изглежда тъпо.

Отминавам думите й. Откъм отворения прозорец идва тежка, но не и неприятна миризма. Сега, когато го няма прашния воал на стъклото, скъсаните тапети и спуканият гипсов таван се виждат много по-ясно. Железният креват с дюшек на бучки и продълговата възглавница отгоре изглежда така, сякаш всеки момент ще се разпадне върху голите дъски.

— На кого е била тази стая? — питам аз.

— На мама.

Забелязвам, че не казва, че стаята е била и на Арно. Посочвам снимката върху скрина.

— Това те с баща ти ли са?

Тя кимва.

— Да, на сватбата им.

— На колко години беше, когато тя умря?

— Била съм съвсем малка. Не я помня — отговаря Гретхен, но гласът й звучи отегчено. — След като умря, обичах да си играя с инвалидната й количка. Но после паднах и се нараних и татко я счупи.

Добре че никога не е имала пони, казвам си аз. Но както в много други случаи, свързани с Гретхен, и този път запазвам мислите за себе си. Тя се е умълчала и кълна се, предусещам какво ще каже в следващия момент.

— Защо не влезеш вътре?

— Не, благодаря.

Отместила се е, за да ми направи място да се прехвърля през прозореца.

— Няма проблем, никой вече не влиза в тази стая.

Кафето все още е горещо, но въпреки това отпивам от него.

— Ще остана тук.

— Какво ти е?

— Нищо.

— Тогава защо не влезеш вътре? Не искаш ли?

— Работя.

— Не, не работиш. Пиеш кафе.

Усмивката й е едновременно провокативна и самоуверена. В Гретхен има нещо, което ми напомня за котка — гальовна и мъркаща, когато очаква да я погалиш, но и способна да те разкъса с нокти, ако настроението й се промени.

Никога не съм бил спокоен в присъствието на котки.

— Въпреки това работя — отвръщам.

Главата ми пулсира, махмурлукът се връща с пълна сила.

Тя сяда на леглото и започва да полюшва единия си крак.

— Ти да не си гей?

— Не съм.

— Сигурен ли си? Отказваш покана от хубаво момиче, според мен си гей.

— Добре, гей съм.

Изглежда, напълно е забравила случката със снимката в таванското помещение. Но щом тя не я споменава, и аз няма да го направя. Усмихва се палаво, ляга на леглото, подпира се на лакти и подгъва единия си крак.

— Не ти вярвам. Мисля, че просто си срамежлив и имаш нужда от нещо, което да те отпусне. — Повдига вежда и продължава да се усмихва. — Е?

— Ей, ти там горе!

Усмивката на Гретхен изчезва, когато чува виковете на Арно откъм двора. Поглеждам надолу от скелето, надявам се, че ще е достатъчно разумна да замълчи. Арно стои на калдъръма, вперил гневен поглед в мен. Шпаньолът е до краката му, наострил е уши и също гледа нагоре.

— Какво правиш?

Не знам какво може да види и да чуе от мястото, на което е застанал. Устоявам на желанието да погледна през рамо.