Саймон Бекетт - Кървави белези

— Почивам си.

— Нали преди малко започна — поглежда ме недружелюбно и поклаща глава. — Слез тук долу.

— Защо?

— Имам друга задача за теб.

Не знам дали да изпитвам облекчение.

— Каква друга задача?

— Ще помагаш да заколим едно прасе. Освен ако не си прекалено чувствителен.

Надявам се, че се шегува. Но очите му светят и ме наблюдават внимателно, предизвикват ме да откажа. А аз не искам да оставам тук горе повече от необходимото, не мога да разчитам, че Гретхен няма да направи някоя глупост.

— Ще те настигна.

Обръщам се, преди да успее да каже нещо друго. За миг, преди да погледна в спалнята, пред очите ми е образът на Гретхен върху леглото, толкова е ярък, че почти виждам загорялата й кожа на фона на избелелите сини райета на дюшека.

Леглото е празно. Спалнята също. По прашните дъски на пода се виждат едва забележими следи, оставени от краката й на влизане и на излизане от стаята.

Затварям прозореца, доколкото мога, и се отправям към стълбата.

Арно и Жорж вече са избрали една от свинете. Докато вървя по пътеката към свинарниците, чувам квичене и груби възгласи. Когато излизам на поляната, виждам как Жорж е подкарал обреченото животно към вратата на кочината, която Арно държи отворена. Оставалите свине, съвсем разумно, са се скатали. Струпали са се в далечния край на ограденото пространство, колкото е възможно по-далече от двамата мъже. В съседната, по-малка кочина се вижда тъмната сянка на нереза, който се движи важно напред-назад покрай оградата и възбудено грухти.

Свинята, която Жорж е подкарал към вратата, е сравнително малка, не по-голяма от лабрадор, но все пак изглежда достатъчно едра, за да го събори на земята. Той обаче очевидно знае какво прави. Кара я да се движи, като я пляска с тънка пръчка и едновременно с това я направлява с една квадратна дъска, която държи притисната до главата й. Нито той, нито Арно показват, че са ме забелязали, докато изкарват свинята от кочината. Арно върви по петите на Жорж, който е подкарал животното към усамотената колиба в единия край на поляната. Постройката започва да ми изглежда странно зловеща.

— Затвори я — нарежда той и ми показва с жест отворената врата на кочината.

Отминава, без да изчака да види дали съм изпълнил нареждането. Останалите прасета започват да се придвижват към вратата, затова я затварям бързо и я залоствам с телена скоба, която закачвам за стълба на оградата. Арно изругава. Обръщам се и виждам как отпраща с ритник шпаньола, който се е приближил прекалено много. Кучето изскимтява и побягва надолу по пътеката.

Успяват да докарат свинята до входа на колибата, преди тя да започне да се дърпа. В този момент квиченето й става неистово, като че ли нещо в мястото я кара да изпадне в паника. Жорж натиска ужасеното животно с дъската с всичка сила, а Арно се опитва да препречи пътя му с крака, за да не избяга.

— Ти само ще гледаш ли? — изкрещява той към мен.

Прекосявам и заставам срещу Арно, така че свинята няма къде да отиде, тъй като Жорж я подпира отзад. Слагам ръка на гърба й и започвам да я бутам. Четината й е груба и остра. Твърда като боксова круша. Жорж я шибва с пръчката и свинята побягва през вратата.

Вътре квиченето й се чува още по-силно, звукът отскача от твърдите стени и бетонния под. Стоя до входа, не ми се иска да влизам.

— Влизай вътре и затвори вратата — сопва се Арно. — Остави горната част отворена.

Изпълнявам. Вратата е като на конюшня, разделена на две части. В малкото помещение няма никакви прозорци, единствената светлина навлиза през отворената горна част на вратата. Мухите жужат оживено, опитвам се да потисна отвращението си от вонята на засъхнала кръв и изпражнения. В средата на колибата е поставена каменна плоча, висока до кръста ми. Точно над нея на тавана е закрепена релса, от която виси макара с верига и кука. Стоя близо до вратата, когато Жорж взема от плочата голям чук с дълга дръжка. По-голям е от чука, който използвам аз, но възрастният мъж го вдига с лекота, вените и сухожилията се очертават по огромните мускули на ръцете му.

Прасето се бута слепешката в ъгъла, като че ли вече е разбрало, че няма изход. Жорж отива при него и вади нещо от джоба си. Някакви зеленчуци. Пръска ги на пода пред него, като в същото време го чеше зад ушите и му говори нещо окуражително. След малко животното се успокоява достатъчно, за да усети храната. Все още е възбудено, започва да я души. Жорж го изчаква да наведе главата си и да започне да яде и го удря с чука между очите.