Саймон Бекетт - Кървави белези

Усмивката изчезва от лицето му. Погледът в светлосивите му очи става твърд, след това той отново се ухилва.

— Значи все пак си имал топки. Крайно време беше, вече започвах да се чудя.

Откъм кочината от другата страна на колибата се чува силен шум. Арно извръща глава натам, усмивката все още не е слязла от лицето му.

— Старият Баярд подуши кръвта — гласът му звучи почти нежно.

— Баярд ли?

— Нерезът.

Чува се шум на счупено дърво. Изражението на Арно се променя.

— Опитва се да излезе.

Въпреки проблемите му с гърба, не мога да го настигна, когато се спуска покрай колибата по посока на кочината. Виждам как оградата се огъва, когато нерезът се блъска в нея с яростно квичене. Една от дъските се е сцепила. Докато приближаваме, чуваме нов силен шум, цепнатината се разширява и отдолу се показва бяло дърво.

Арно крещи на нереза и пляска с ръце, докато приближава към оградата. В отговор той квичи пронизително и започва още по-силно да се блъска в оградата. Арно взема пръчка и започва да го ръга с нея през процепа.

— Хайде, проклетнико! Връщай се назад!

Животното е побесняло. С учудваща за огромното му туловище бързина, то се придвижва напред и се опитва да захапе пръчката. Арно я дръпва, отново я прекарва през процепа и в този миг се чува шумът от счупването й.

Арно я хвърля.

— Жорж! — крещи той през рамо. — Почти е излязъл! Донеси дъски.

Жорж вече се задава тичешком откъм колибата и сваля касапската престилка в движение. Но нерезът долавя миризмата на прясна кръв, която се носи от него, и започва да беснее още повече. Дъската се чупи и Арно отскача назад точно в момента, в който главата на нереза се подава през дупката. Огромните плещи на животното се блъскат в по-горната дъска и тя се огъва.

— Дъската! Бързо! — крещи ми Арно и ми сочи нещо.

Виждам наблизо едно дебело парче шперплат, подобно на онова, което Жорж използваше, за да насочва по-малкото прасе. Подавам го на Арно, но той прави жест, че не го иска.

— Дай ми патерицата си!

— Какво?

— Дай проклетата патерица! — повтаря той и ме вика с ръка. — Хайде!

Колебая се, но в този момент дъската започва да пука и съм принуден бързо да взема решение. Подавам патерицата на Арно. Той започва да блъска муцуната на животното с подплатения край. То квичи, опитва се да я захапе и раздира подплатата с единия от бивните си. Арно обръща патерицата и продължава да го блъска, но вече с дългата страна. Отпуска цялата си тежест върху нея и се опитва да го избута.

— Бъди готов с дъската! — изсумтява той, когато нерезът отстъпва назад. — Сега!

Бутвам дъската на мястото на дупката в оградата. След миг едва не падам на земята, когато прасето се блъска в нея. Опитвам с все сила да го задържа, но съм принуден да отстъпя, докато Арно не застава до мен. Затискаме заедно дъската с крака, като в същото време той провира патерицата над оградата и се опитва да избута прасето с нея. Въпреки това имам чувството, че се мъчим да спрем булдозер.

Жорж се появява отново, в едната си ръка носи дълга дъска, а в другата кофа. Без да спира, пуска дъската на земята и отива към кочината на няколко метра встрани от нас. Навежда се през оградата, плясва с ръце и започва да цъка с език. Прасето е прекалено разгневено, за да му обърне внимание, но в следващия момент се спуска към това ново предизвикателство. Преди да стигне до него, Жорж изсипва в кочината част от съдържанието на кофата. Оттам се понася гадна и сладникава миризма на карантия. Нерезът спира и започва подозрително да души предложеното лакомство. След това заравя зурлата си в него, като продължава да грухти раздразнено.

Арно въздъхва с облекчение и се отдръпва от дъската. Аз понечвам да го последвам.

— Дръж я там!

Отправя се с вдървена походка към Жорж. Без да откъсва поглед от прасето, възрастният мъж вади от джоба си чук и няколко пирона и ги подава на Арно.

— Трябва да се направи нова ограда — казва му той.

— Засега и тази е добра.

Имам чувството, че не за първи път спорят по този въпрос. Жорж мълчи, но е ясно, че не е съгласен.

— Накарай го да се махне оттук — казва Арно.

Жорж взема кофата и отново започва да цъка с език. Нерезът подтичва след него като кученце, докато мъжът отива към другия край на кочината. Когато се отдалечават достатъчно, изсипва още карантия от кофата. Нерезът веднага се нахвърля да яде. Арно с мъка вдига дъската, която Жорж е оставил на земята.

— Добре, можеш да се махнеш оттам.