Саймон Бекетт - Кървави белези

— Колко ще се забавиш?

Тя не може да ме погледне в очите.

— Десет минути.

Навежда глава и бързо отива да обслужи клиент. Усещам, че мъжът, когото тя нарече Джулс, ме наблюдава. В този момент съжалявам, че съм отказал цигарите, така нямаше да се чудя къде да си дяна ръцете.

— Значи си учител — казва той.

— Засега.

Мисълта, че Клоуи му е говорила за мен, ми е ужасно неприятна.

Той се усмихва, загледан в чашата си с водка.

— Засега, значи? Явно имаш големи планове.

Не отговарям. Настанил се е удобно на високия стол, оставил е скъпите му дрехи да говорят сами за себе си. Не го питам с какво се занимава, изобщо не искам да знам.

— Значи вие с Клоуи…

— Какво ние Клоуи?

— Нищо — изглежда развеселен. Започвам да се чудя дали е пиян, или пък е взел нещо. — Чух, че преди известно време сте срещнали един мой приятел.

— Така ли? — опитвам се да изглеждам равнодушен, но въпреки това започва да ме гризе любопитство.

— Един мъж на име Лени.

Името не ми говори нищо. След миг се сещам. Съмнителният тип, който онази нощ ни беше спрял на улицата да ни пита колко е часът, макар да имаше часовник на ръката. Клоуи го бе нарекла Лени.

Джулс се плъзва от високия стол и става.

— Трябва да тръгвам. Кажи на Клоуи, че пак ще й се обадя.

Нямам сили да му отговоря. Потъвам в мислите си, докато чакам Клоуи да привърши. Излизаме и тръгваме по улицата. Надявам се, че ще каже нещо, но тя мълчи. Не обелва нито дума.

— Кой беше този? — питам накрая.

— Кой?

— Джулс.

— О, просто клиент.

Спирам. Клоуи прави още няколко крачки, високите й токчета потропват по тротоара, след това усеща, че не съм до нея, и се обръща. За пръв път, откакто влязох в бара, ме поглежда в очите.

— Клоуи, недей.

— Какво недей?

— Не се отнасяй с мен като с идиот. Той беше, нали?

Обръща се и продължава да върви по улицата. Тръгвам след нея.

— Какво искаше?

— Нищо.

— Тогава защо беше дошъл?

— Дойде да пийне нещо. Нали се сещаш, хората правят такива неща.

— Отново ли се виждаш с него?

— Не! Не аз решавам кой влиза в проклетия бар, нали?

Тя избързва и се отдалечава от мен. Настигам я, заставам пред нея и препречвам пътя й. Дъхът ни се вижда ясно на светлината на уличната лампа.

— Клоуи… — думите засядат в гърлото ми. — Какво става? Защо се държиш така?

— Защо ме преследваш непрекъснато? Не съм твоя собственост.

— Моя собственост! В момента имам чувството, че дори не те познавам!

— Може би наистина не ме познаваш!

Очите й горят от гняв. Чувствам се замаян, но и аз самият съм страшно ядосан.

— Искаш ли да се изнеса от апартамента? Ако е така, просто кажи.

Следва много дълго мълчание. След това Клоуи отпуска рамене.

— Не, не искам.

Гласът й е съвсем тих. Чувството на облекчение е толкова силно, че ме плаши.

— Не мога да се примиря с мисълта, че излизаш с някой друг — казвам с дрезгав глас. — Ако наистина е така, кажи ми го още сега. Само не си играй с мен.

Тя ме прегръща и обляга глава на гърдите ми.

— Не е така — прошепва тя. — Съжалявам. Няма да си играя с теб, обещавам.

Чувствам се добре, когато усещам топлото й тяло, притиснато в моето. Вдигам глава и се взирам в студената жълтеникава светлина на уличните лампи, които се губят надолу по улицата. В ледения въздух се носи силен дъх на гнило, идващ откъм реката. Прокарвам ръка по познатите извивки на гърба на Клоуи, изпитвам студ и самота, защото съм сигурен, че ме лъже.

— Трябва ми цимент.

Матилде вдига поглед от цветната леха и го насочва към мен. Кухнята беше празна, когато влязох вътре, за да оставя таблата от закуска, затова предположих, че ще я намеря в зеленчуковата градина. До нея има пластмасова купа с току-що набран зелен фасул, но в момента тя е коленичила до цветната леха. Отново насочва поглед към нея и отскубва един плевел, който се е промъкнал между цветята.

— Няма ли нещо друго, което би могъл да свършиш сега?

— Всъщност не. Изчуках мазилката навсякъде, докъдето мога да достигна, и не искам да се местя на друго място, преди да измажа това, което съм започнал.

През последната седмица работата вървеше доста бързо. Но се наложи да извадя толкова много разхлабени камъни, че ме е страх, че горната част на къщата може да рухне всеки момент. Надявам се щетите да са само на повърхността. Така или иначе трябваше да го направя, ако искам да ремонтирам къщата както трябва. Но не мога да я оставя дълго в това състояние.