Саймон Бекетт - Кървави белези

— Виж сега какво направи!

Започва да подхвърля детето нагоре-надолу върху коляното си.

— Шшшт, тихо, ти си мъж. Ето, виж, тук има още.

В момента, в който се обръща към внука си, гласът и изражението на лицето му омекват. Мишел грабва натопеното парче хляб и го размазва около устата си. Матилде мълчаливо довършва разфасоването на заека. Твърдата извивка на гърба и червените петна, избили по врата й, са единствената проява на протест.

Една врата в задната част на кухнята се отваря и Гретхен влиза вътре. Усмихва се, когато ме вижда, и това е напълно достатъчно да развали настроението на Арно.

— На какво се хилиш? — пита той грубо, докато тя се мотае из кухнята.

— На нищо.

— На мен не ми прилича на нищо.

— Не мога ли да се усмихвам, когато поискам?

— Зависи на какво.

Острият му подозрителен поглед се премества от по-малката му дъщеря към мен. Има огромна разлика между заяждането преди малко и истинската неприязън, с която ме гледа в момента. Изведнъж атмосферата в кухнята се нажежава, дори Мишел млъква и поглежда към дядо си.

След това Матилде идва и застава между нас. Прави го толкова небрежно, че би могло да се приеме за случайност.

— Изчакай ме до микробуса, докато донеса ключа — казва тя.

Никак не съжалявам, когато тръгвам. Затварям вратата след себе си, но изминавам едва няколко крачки и чувам приглушен звук от счупени чинии, последван от пронизителния писък на Мишел. Тръгвам през двора към микробуса.

Един обикновен ден в семейство Арно.

Лицето на Матилде не изразява никакви чувства, когато се задава откъм къщата. Доближава до мен и ми подава връзка ключове.

— Големият ключ е за катинара на портата. Затвори го след себе си.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не.

Обикновено безизразното й лице този път изглежда напрегнато.

— Можеш ли да караш?

— Да, но…

Не очаквах подобно нещо. Никак не ми се искаше да ходя в града, но си представях, че поне Матилде ще дойде с мен.

— Не знам къде да отида.

— Магазинът за строителни материали е недалеч от бензиностанцията, от която си купи цигари. Карай все направо, докато стигнеш до градския площад. След това веднага завий надясно.

Продължава да държи ключовете. Вземам ги неохотно, все още се мъча да измисля нещо.

— Ами кракът ми?

— Педалите са доста меки. Би трябвало да се справиш без проблеми.

Отваря портфейл, който много прилича на мъжки, и вади от него няколко банкноти.

— Това трябва да ти стигне за цимент и за каквото друго ти е необходимо. Иска ми се да мога да ти дам аванс от заплатата, но баща ми…

— Няма нищо.

Още съм твърде слисан от развитието на нещата и в момента парите изобщо не ме интересуват. Матилде очевидно също се чувства неудобно. Обръща се и подпъхва коса зад ухото си. Сещам се за рисунката, но това трае само миг. Имам да се тревожа за много по-належащи неща от личния живот на Матилде.

Макар че все още е рано, въздухът в микробуса е горещ и застоял. Подпирам бастуна на съседната седалка, след това се вмъквам зад волана и се опитвам да натисна педала с превързания си крак. Всичко би трябвало да е наред, стига само да не закача импровизираната си обувка. Закопчавам предпазния колан и в съзнанието ми преминава бегъл спомен, но в момента съм прекалено зает с настоящето, за да се занимавам с него. Минава още известно време, през което проверявам светлините и намествам седалката, след това е крайно време да призная, че само отлагам.

Завъртам ключа.

Моторът пали от третия опит, трака и реве, докато натискам педала на съединителя, за да не загасне. Едва когато ръмженето става ритмично, свалям прозореца и подкарвам по пътя. Скоростите заяждат, когато ги сменям. Превключвам на втора и микробусът започва да подскача по неравните коловози на черния път. Стигам до портата и минавам през цялата дълга процедура — отварям я, изкарвам микробуса на шосето и след това се връщам, за да заключа катинара след себе си. Качвам се обратно в микробуса, моторът му работи, докато оглеждам пътя пред мен. Хайде да тръгваме, казвам си.

По пътя има още няколко коли, но далеч не са много. На старото рено хич не му се иска да се откаже от втората скорост. Двигателят реве, когато с удар превключвам на трета, а малко по-късно и на четвърта. Пета скорост няма, но веднъж свикнал с тази идея, старият микробус продължава да се движи безпроблемно. Карам все направо по сивата ивица на асфалта, насочил съм се към трептящата мараня, която изчезва в момента, в който я доближа. Вече не разбирам защо толкова съм се притеснявал. Отпускам се на седалката, започва да ми става приятно.