Саймон Бекетт - Кървави белези

— Шест кроасана, моля.

Тя взема кифличките с форма на полумесец от тавата зад гърба си и ги подрежда в хартиен плик. Плащам за тях от собствените си пари. Предполагам, че Матилде и Гретхен ще оценят промяната, сигурно и на тях яйцата са им омръзнали не по-малко, отколкото на мен. Арно може и сам да си купи кроасани.

— Говорите като чужденец — казва жената и ми подава рестото.

Започва да ми става неприятно, макар че коментарът й е съвсем безобиден.

— Англичанин съм.

— Някъде наблизо ли сте отседнали?

— Само минавам оттук — отговарям и излизам, преди да успее да ми зададе следващ въпрос.

Време е да си ходя. Минавам напряко през площада, за да стигна до паркирания микробус. Сега и тримата възрастни мъже играят на петанк, държат сребристите топки с обратен захват и ги хвърлят, извивайки китки от долу нагоре. Земята е суха и топките почти не се търкалят по песъчливата почва. Един от играчите, новодошлият, успява да удари друга топка и да я измести встрани от дървеното топче. Следват смях и възражения. Наблюдавам ги и изобщо не чувам стъпките зад гърба ми, докато някой не извиква:

— Ей, чакай малко!

Обръщам се. Трима мъже прекосяват площада и се запътват към мен. Двама от тях са същите, които преди малко минаха край масата ми. Третият също ми е познат и стомахът ми се свива, когато се сещам кой е.

Онзи нахаканият от бара до бензиностанцията.

Устоявам на изкушението да погледна към микробуса, знам, че няма да мога да стигна до него навреме. Стискам по-силно бастуна и спирам до фонтана. Ледени пръски вода гъделичкат тила ми, тримата застават пред мен, нахаканият е една крачка пред останалите.

— Какво става? Все още ли си при Арно?

Кимвам мълчаливо. Сега си спомням името му — Дидие. Усмихва се, но това е усмивка на убиец. Изглежда на двайсет и една-две години, мускулест, облечен в изцапани с масло дънки и фланелка. Струва ми се, че протритите му работни ботуши имат стоманени върхове.

— И какво те води в града?

— Трябваше да купя някои неща.

— Задачки, а?

Усещам, че ме преценява — не е ясно колко е силен, но кракът му е зле. Освен това е самичък. Посочва към плика от пекарната.

— Какво има там?

— Кроасани.

— Дъщерите на Арно се продават евтино, а? — ухилва се той. — Макар че на мен Гретхен винаги ми се пуска безплатно.

Другите двама започват да се смеят. Искам да се обърна и да си тръгна, но Дидие препречва пътя ми.

— Какво ти е, май не носиш на майтап?

— Имам работа.

— При Арно ли? — вече не се усмихва. — Каква работа? Чистиш лайната на свинете? Или си прекалено зает да чукаш дъщерите му?

Един от другите започва да квичи като прасе. Поглеждам зад тях, градският площад е абсолютно празен. Няма никой, освен възрастните играчи на петанк. Изведнъж слънчевата светлина ми се струва прекалено ярка. Падащата във фонтана вода е кристалночиста, капките й светят на слънцето.

— Какво ти е? Да не би някое прасе да ти е отхапало езика? — озъбва се Дидие. — Кажи на Арно, ако му трябва нещо, да дойде да си го вземе сам, вместо да изпраща шибания си английски слуга. Кажи му, че е долен страхливец. Да не би да мисли, че е на сигурно зад бодливата тел?

— Аз не…

— Затваряй си мръсната уста!

Грабва плика с кроасаните от ръката ми и го хвърля във водата. Стискам бастуна по-силно, защото в това време другите двама пристъпват към мен отстрани и ме притискат към фонтана. Най-после играчите на петанк ни забелязват. „Ей, Ей! Какво става там?“ — провикват се възрастните мъже, но никой не им обръща внимание.

— Познавам те, Дидие Маршан, знам кой си! — крещи единият от старците, а другият се отдалечава с бърза стъпка.

— Майната ти! — отвръща Дидие, без да го погледне.

До този момент се е нахъсвал, готвел се е да ме удари. Изведнъж замахва, изпъва ръката си, свита в юмрук, и спира в последната секунда. Всички се разсмиват, когато отстъпвам назад и краката ми опират в ръба на фонтана. Инстинктивно вдигам бастуна, но ръцете ми са тежки и непохватни.

— Значи така? — възкликва Дидие. — Ще ме удариш с това? Хайде, давай!

Не вярва, че наистина ще посмея да го направя, и за секунда шансът е на моя страна. Краят на бастуна е дебел и в него има тежест, мога да си представя какво ще стане, ако срещне главата му. Отново чувам чупенето на кости, когато Жорж вдигна чука и го стовари върху черепа на прасето, чувам и тежкото тупване на туловището на пода. За момент отново съм в тъмната уличка, виждам черната лепкава кръв на светлината на уличната лампа. Това ме разколебава, но Дидие няма подобен проблем.