Саймон Бекетт - Кървави белези

През слънчевите ми очила изгорелите от жегата поля изглеждат синкави, а небето е добило невероятен сапфирен оттенък. Облягам лакът на отворения прозорец, приятно ми е вятърът да ме удря в лицето, докато житните поля профучават край мен, но в един момент осъзнавам, че се движа прекалено бързо. Намалявам скоростта с неохота, последното, от което се нуждая в момента, е да ме спрат за превишена скорост.

Част от напрежението ми се връща, когато наближавам бензиностанцията, на която спряхме с Матилде. Но отвън няма никой и аз преминавам бързо покрай нея. Имайки предвид очевидната вражда между баща й и съседите, не мога да я обвиня, че не иска да дойде в града. Макар че, като навлизам в него, виждам, че това едва ли може да се нарече град. Не е много по-голям от село. Минавам покрай няколко къщи и магазини, чиито витрини са направо на тесния тротоар, и след малко се озовавам на централния площад. Той е малък, но доста приятен, има дървета, които хвърлят сянка, както и един фонтан пред игрище за петанк, на което двама възрастни мъже вече хвърлят металните топки към малкото дървено топче.

Откривам магазина за строителни материали лесно. Откритият му двор се намира в една странична уличка, но се вижда добре от главния път. Паркирам микробуса до купчините пясък, тухли и дървен материал, струпани пред приличащата на хангар сграда с ламаринен покрив, и влизам вътре. Палетите с цимент и гипс са складирани на високо край стените. Купувам всичко, което ми е необходимо, и след това несръчно започвам да го товаря в задната част на микробуса. Никак не е лесно, защото не мога да използвам бастуна, а никой от работещите в магазина не бърза да ми се притече на помощ. Но това не ми пречи. Предишното безпокойство вече е изчезнало. На негово място се е настанила известна самоувереност, породена не на последно място от чувството на облекчение. Докато карам обратно към градския площад, усещам, че не ми се иска да се връщам във фермата толкова бързо. Виждам пред себе си място за паркиране и тогава ми хрумва, че не е необходимо да го правя.

Спирам, без много-много да му мисля.

Градчето се е посъбудило, докато купувах строителните материали. Сядам в едно от кафенетата около площада и се наслаждавам на усещането за свобода. Закачам бастуна на ръба на металната маса и тя започва леко да се клати по неравните плочи на тротоара. След няколко минути идва келнер с бележник в ръка.

— Кафе и кроасан.

Облягам се назад, нямам нищо против да почакам. Улицата все още е мокра след сутрешното миене. Водата се стича на капки по алуминиевите крака на столовете. Във въздуха се долавя свежестта на ранната утрин, знам, че след час от нея няма да има и помен. Доволен, че съм уловил момента, поглеждам към тесния път, който разделя магазините от градския площад. Пищно украсеният фонтан е най-голямата забележителност тук и подсказва за богатството на града от предвоенните години. Шумът от ударите на металните топки, който достига до мен откъм игрището за петанк, заглушава шума от двигателя на някой случайно минал мотор или кола. Към двамата възрастни играчи се е присъединил и трети, също толкова грохнал като тях, но засега само наблюдава. И тримата носят на главите си каскети или барети и са облекли пуловери без ръкави, въпреки предстоящата жега. Смеят се и пушат, възкликват при всеки несполучлив удар и се тупат по гърбовете при успех.

Един от тях забелязва, че ги гледам, и фамилиарно вдига ръка за поздрав. Кимвам в отговор, колкото и да е странно, става ми приятно от този приятелски жест.

Седмици наред закуската ми се състоеше единствено от яйца, затова сега кроасанът ми се вижда много вкусен. Кафето е гъсто и тъмно, с малко кафява пяна отгоре. Храня се съвсем бавно, докато в чинията остават само трохи. Отпускам се назад с въздишка, поръчвам си още едно кафе и паля цигара.

Двама млади мъже минават покрай мен, докато пуша. И двамата са около двайсетгодишни, с дънки и маратонки на краката. Не им обръщам никакво внимание, докато не усещам, че е единият от тях е вторачил поглед в мен. Обръща се, когато вдигам поглед, но неприятното чувство нараства, защото забелязвам, че отново гледат към мен, докато завиват покрай площада.

Казвам си, че не е станало нищо особено. Просто съм непознато лице в малък град, а и червената коса веднага издава, че съм чужденец. Но това разваля настроението ми и когато виждам наблизо да паркира жълт фолксваген костенурка, решавам, че повече не ми се стои в това кафене. Оставям парите в чинията и отивам в магазина за цигари отсреща, за да попълня запасите си. Наблизо има пекарна и когато излизам на улицата, ароматът на прясно изпечени кроасани е толкова силен, че не мога да му устоя. Зад тезгяха, отделен с високо стъкло, стои едра жена с леко кривогледи очи. Но когато обслужва една възрастна клиентка и се обръща към мен, усмивката й е топла като току-що изпечен хляб.