Саймон Бекетт - Кървави белези

Фугирането на стената става бавно, но колкото и да е странно, ми действа успокояващо. Има нещо много приятно в мекото свистене, което мистрията издава, когато прокарвам плоския й край по мокрия хоросан, за да го изравня. Ремонтирам стената метър по метър. Поставям обратно всеки разхлабен камък, когато стигна до него, първо го вкарвам на мястото му и после го зазиждам отстрани, така че да не се различава от останалите. В дните след посещението ми в града горната част на къщата започва да придобива все по-цялостен и завършен вид, вече не прилича на развалина, готова да рухне. Всяка вечер, когато приключа работа, вдигам поглед нагоре и изпитвам удовлетворение от постигнатото. Отдавна не съм вършил нищо съзидателно.

Всъщност отдавна не съм вършил нищо, с което да се гордея.

Довършвам хоросана, вземам кофата и я занасям в килера, за да я напълня отново. Следобедното слънце грее ослепително, безумната жега изсветлява до бяло-синьото на небето. В такива моменти ми е невъзможно да си представя как би изглеждало това място през зимата, когато всичко е кафяво или покрито със скреж. Но знам, че и това ще стане, няма как.

Малкото останал хоросан в поцинкованото корито се е втвърдил. Изчиствам го и го изхвърлям на купчината пред килера, след това решавам, че съм заслужил малко почивка, преди да забъркам следващата порция. Сядам в сянката на плевнята и паля цигара. Оттук се вижда още колко много работа ме чака.

Това ми действа някак успокояващо. Дръпвам още веднъж от цигарата и продължавам да мисля за работата.

— Не ти плащам, за да си седиш на задника.

Арно се е появил иззад ъгъла на плевнята. Продължавам бавно да пуша цигарата си.

— Все още нищо не си ми платил.

— Три хранения на ден и покрив над главата нищо ли е? Ще получиш останалото, когато си го заслужиш.

Той присвива очи й поглежда към къщата. Завършената част ми изглежда по-малка, отколкото беше само преди минута.

— Май не си свършил много работа.

— Искам да го направя както трябва.

— Както трябва ли? Това е стена, не е Венера Милоска.

На върха на езика ми е да му кажа да отиде в града и да си потърси някой друг да го направи, но спирам в последния момент. Макар че не сме разговаряли за случилото с Дидие и приятелите му, съм сигурен, че е научил от Матилде или от Гретхен. Матилде ме попита откъде е синината, която ударът на Дидие остави на лицето ми. Както можеше да се очаква, не направи никакъв коментар, въпреки че съобщението, което й предадох от Жан-Клод, явно я разтресе силно. Също толкова очаквано Гретхен изпадна във възторг като разбра, че съм участвал в сбиване, особено след като научи с кого е било.

— Какво каза Дидие? Спомена ли нещо за мен?

— Не съвсем — Нямаше да е толкова доволна, ако знаеше с какво се е похвалил. — Кой е той, някое старо гадже ли?

— А, не. Просто излизам с него от време на време — високомерно бе свила рамена тя. — Не съм го виждала от доста отдавна. Най-вероятно ревнува. Затова се е сбил с теб.

Съмнявах се, но започнах да се досещам защо портата беше отключена, когато дойдох във фермата първия път. Сигурно не й беше лесно да се среща с местните момчета при непрекъснатия контрол на Арно. И много се съмнявах, че баща й ще реагира добре, ако разбере какво става.

— Останах с впечатлението, че причината е баща ти. Какво е направил, че е ядосал толкова всички?

— Татко не е направил нищо. Те са виновни — беше отвърнала тя и отново се беше нацупила.

Оттогава не сме говорили за инцидента. Ако не беше новата синина на лицето ми, щеше да е все едно не се е случило нищо. Вече бях разбрал, че фермата има свой начин да попива събитията, да ги поглъща така, както водата поглъща камъните, които хвърлям в езерото. По повърхността се появяват няколко вълнички и после изчезват.

Арно оглежда стената още известно време, след това се обръща към мен.

— Това може да почака още малко. Ела.

— Къде?

Но той вече се е отдалечил. Оставам на мястото си още няколко секунди, след това се предавам и тръгвам след него. Прекосява двора, отива в конюшнята и изчезва зад трактора, който се намира в едно от огражденията. Докато успея да се промъкна покрай трактора и да стигна до него, той вече взема нещо от задната стена.

— Това тук може ли изобщо да се движи? — питам аз и разтривам лакътя си, който съм одрал в ламарината на трактора.

Гласът му идва откъм задната страна на конюшнята.

— Не и откакто някой сложи захар в резервоара.

— Кой?

— Не си е оставил визитката.