Саймон Бекетт - Кървави белези

— Хайде, започвай! — крещи Арно насред шумотевицата.

Заставам така, че да пазя равновесие, без да натоварвам прекалено наранения си крак, поемам дълбоко въздух и допирам острието на резачката до дървото.

Звукът, който се чува, прилича на писък. Разхвърчат се парченца бяло дърво и кора и аз инстинктивно се отдръпвам. Шумът утихва до равномерно ръмжене. Представям си усмивката на Арно и отново допирам триона до дървото.

Резачката се тресе, докато навлиза в ствола. Натискам с цялата си тежест и притварям очи, защото срещу мен започват да хвърчат трески от дървото. Правя прорез с наклон надолу, докато достигам три четвърти от дебелината на стеблото, след това започвам да правя втори прорез, отново под ъгъл, така че двата да се срещнат. Не ми отнема много време. Избутвам дървесината и правя прореза още по-дълбок. Не знам дали работя както трябва, но нямам никакво намерение да питам Арно. Преминавам към поредния прорез нагоре, когато дървото започва да скърца и да се накланя на една страна.

Отдръпвам се бързо назад. Скърцането става още по-силно, след това бялата бреза се олюлява и пада, като отскача веднъж, преди да се стовари върху пречупените си клони. Както Арно бе предположил, дървото пада далече от статуите. Колкото и да не ми се иска, съм впечатлен.

Той прави жест към ключа на резачката. Завъртам го, острието започва да се върти по-бавно, ревът намалява и накрая спира съвсем.

— Ето, видя ли — подхилва се Арно. — Не беше чак толкова страшно, нали?

Окастрям клоните на дървото и след това се залавям да нарежа ствола му на малки парчета. Съвсем скоро поляната заприличва на дъскорезница, парченца бяло дърво са разпръснати наоколо като конфети. Докато аз се занимавам с дънера, Арно събира окастрените клони на едно място и ги подрежда горе-долу по големина, така че всички, освен най-малките да бъдат използвани за подпалки.

Работата е тежка и изморителна. Скоро се събличам до кръста, свалям горната част на гащеризона и връзвам ръкавите му на кръста си. Дори Арно е принуден да поразкопчае ризата си, под отворената яка се вижда тялото му, по него няма никакви косми, на фона на загорялото му от слънцето лице, гърдите му изглеждат белезникави като мляко. От Арно се носи тежък дъх на пот. Комуникацията между нас се осъществява единствено с жестове и знаци. Воят на резачката изпълва гората, докато постепенно разчленяваме дървото.

Накрая всичко приключва. Щраквам ключа на резачката и загасям мотора. Той се закашля и млъква.

Неочакваната тишина пада тежко върху дърветата. Оставям резачката на земята. В притихналия въздух всеки шум звучи много по-силно.

— Хайде да си починем — казва Арно.

Строполявам се на земята и облягам гръб на постамента на една от статуите. Кожата ми е изцапана с масло и по нея са полепнали парченца дърво. Арно прави болезнена гримаса, когато се настанява на същия пън, на който седеше и преди.

— Какво му е на гърба ти? — питам аз.

— Паднах по едни стълби — отговаря той и се усмихва вяло. — Също като теб.

Надявам се, че те е заболяло, мисля си аз и се протягам към цигарите. Той изтръсква лулата си и започва да я пълни, докато аз все още търся запалка. Трудно ми е да стигна до джобовете си, защото съм свалил горната част на гащеризона.

— Огънче?

Арно ми подхвърля кутия кибрит. Хващам я изненадано.

— Благодаря.

Паля цигарата, дръпвам с удоволствие, за да усетя никотина, и мускулите ми започват бавно да се отпускат. Чувам слабия шум, който устните на Арно издават, когато подръпва от лулата, както и лекото изсвирване на въздуха през чашката й. Първата птица надава предпазлив вик. Постепенно животът в гората се връща към обичайния си ритъм. Дръпвам бавно от цигарата и отпускам глава назад.

Чувам, че Арно започва да се хили.

— Какво има? — питам.

— Възхищавам се на избора ти на облегалка.

Обръщам се и установявам, че зад гърба ми се намира статуята на Пан. Облегнал съм глава право на слабините на езическия бог.

Отново се облягам.

— Щом той не възразява, и аз нямам нищо против.

Арно изсумтява, но изглежда, всичко това го забавлява. Вади лулата от устата си и с чевръсто движение тупва чашката й в подметката си, за да я изпразни. Стъпква пепелта в земята, но не прибира лулата.

— Колко мислиш, че струват? — пита той неочаквано.

За момент решавам, че ми говори за дървата, но после ми става ясно, че има предвид статуите.

— Нямам представа.

— Така ли? Ти си толкова умен, мислех, че знаеш всичко.