Саймон Бекетт - Кървави белези

Потръпвам, когато чувам тъпия звук от удара. Прасето се стоварва на земята и започва да подритва с крака като куче, сънуващо, че гони заек. Жорж го сграбчва за задните крака, а в това време Арно бързо дръпва веригата на макарата, която издрънчава. Омотава я около краката на прасето и вкарва куката в по-горна брънка, за да го задържи неподвижно. Изправя се, премигва от болка и започва да разтрива гърба си.

— Помогни ми.

Не помръдвам от мястото си.

— Хайде, не стой като закован!

Правя усилие да пристъпя напред. Той бутва част от веригата в ръката ми. Жорж идва и я хваща заедно с мен. Патерицата все още е под мишницата ми. Колебая се, не знам какво да правя с нея, след това я оставям да падне и да се подпре на стената. Арно се отдалечава, пристъпвайки вдървено.

— Дърпайте.

Веригата е студена и груба. В продължение на няколко сантиметра се движи свободно, но след това запъва от тежестта на животното. Разнася се ужасна воня, докато прасето изпразва червата си. Веригата потреперва в ръцете ми, усещам, че Жорж я опъва. Опъвам и аз. Изгубил съм всякаква воля. Дърпам, когато той дърпа. Усещам напрежение в гърба и в мускулите на ръцете си. Задницата на прасето се вдига от пода и в следващия момент то увисва във въздуха. Все още потръпва, все още с живо. Издигаме го още по-високо.

— Добре.

Арно слага спирачка на веригата, за да не се изхлузи обратно. Ние с Жорж я пускаме. Макарата скърца върху релсата, докато Арно я придвижва, така че прасето да увисне точно над каменната плоча. Полюлява се като махало. Жорж си слага кожената касапска престилка, която е взел от закачалката на стената, твърда е и е покрита с тъмни петна. Докато той я завързва, Арно взема от ъгъла широка алуминиева кофа. Поставя я точно под главата на прасето и спира люлеенето на тялото му с ръка. Жорж отново отива до плочата и този път взема касапски нож с дълго острие. Наблюдавам всичко това, но имам чувството, че не присъствам в действителност. Тогава, в момента, в който Жорж се приближава до прасето, Арно се обръща към мен с ехидна усмивка.

— Искаш ли ти да го направиш?

Грабвам патерицата, а в това време Жорж забива ножа в гърлото на прасето. Чувам как нещо плисва в алуминиевата кофа зад гърба ми и в следващия миг съм навън. Успявам да измина няколко метра, преди да се превия на две, яйцата, които изядох за закуска, се надигат в гърлото ми, придружени от обилно количество жлъчка. Ушите ми започват да бучат и ярко осветената поляна изведнъж притъмнява. Чувам отново тъпия удар на чука и виждам как от черепа на прасето бликва кръв. Върху тази картина започват да се наслагват други образи, едно повалено тяло се слива с друго — някой пищи, кръвта блести в черно под болнавата светлина на уличните лампи…

Бученето в главата ми преминава в равнодушно бръмчене на мухи. Поляната се появява пред очите ми и отново се връщам в действителността. Чувам, че някой излиза от колибата.

— Стомахът ти май не издържа, а?

Долавям удоволствието в гласа на Арно. Изправям се, вдишвам дълбоко още веднъж и идвам на себе си.

— Добре съм.

— Не изглеждаш добре. Какво ти стана? Да не се изплаши от малко кръв?

Вдига ръце. Те блестят, мокри от прясната кръв, и усещам как в мен отново се надига паника. Опитвам се да я потисна.

— Мислех, че имаш нужда от разрешително, за да колиш прасетата си сам. Няма ли такива изисквания на Европейския съюз или нещо подобно?

— Никой не може да ми каже какво да правя в собствената си ферма. Най-малко банда костюмирани бюрократи.

Арно ме поглежда сърдито, след това вади някакъв парцал от джоба си и започва да си бърше ръцете.

— Ще ми напомниш ли каква е причината да си тук?

Главата отново ме боли. Опитвам се да подредя мислите си, докато Арно прибира изцапания с кръв парцал.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да има сериозна причина градско момче като теб да се крие тук. Никой ли не се пита къде си?

— Не.

— Нямаш ли приятели?

— Не и такива, които да не могат да заспят от тревога за мен.

— Ами семейство?

— Майка ми ни напусна, когато бях съвсем малък, баща ми почина.

— От какво умря? От срам ли? — Арно се ухилва свирепо. — Все още не си ми обяснил защо искаш да се скриеш в този пущинак.

— Може би си е моя работа.

— Ами ако реша, че не е само твоя? Ако ми хрумне да звънна един телефон на полицията?

Колкото и да е странно, тази заплаха изобщо не ме притеснява.

— Сигурен съм, че ако го направиш, ще се поинтересуват от статуите и капаните в гората.