Саймон Бекетт - Кървави белези

Изтичва в банята и заключва вратата. Седя там и не чувствам нищо, абсолютно нищо.

На следващата сутрин вече съм станал, когато Матилде идва да ми донесе закуската, събуди ме главоболието от препиването и непрекъснатото кукуригане на петела отвън. Снощи изпих още една бутилка вино с вечерята и независимо от мнението ми за „Шато Арно“, не може да му се отрече, че е силно. Слизам по стълбите и поставям главата си под крана, така свалям и последните следи от съня. Водата капе от косата ми, докато седя по боксерки пред плевнята и се наслаждавам на ранната прохлада, която гали голата ми кожа.

Утрото е прекрасно като всяко друго утро, откакто съм тук. Небето е безкрайно синьо, все още не е нажежено до бяло от горещината, която ще дойде. На хоризонта се вижда черната ивица на един облак, но той е прекалено далеч и в него няма нищо заплашително.

Подритвам леко към ръждивочервената кокошка, която явно е твърдо решена да кълве около крака ми, и вдигам поглед, когато чувам стъпките на Матилде.

— Добро утро — поздравява тя.

Както винаги лицето й не издава почти нищо. Оставя таблата със закуската на земята до мен. Над чашата с кафе се вдига едва забележима пара, а хлябът мирише така, сякаш е прясно опечен. Двете обелени яйца лежат едно до друго върху чинията и ми приличат на нечии задни части.

— Виж какво направих — казва Матилде и ми показва нещо, което носи под мишницата си. — За крака ти е.

Показва ми един гумен ботуш, по-голямата част от който е изрязана и е останала само подметката. От двете й страни са пробити дупки и от тях висят връзки за обувки.

— Хубаво е — смотолевям аз, не знам какво да кажа. — Благодаря.

— Това ще предпазва превръзката. Реших, че така ще ти е по-удобно, докато работиш — казва тя и отмята косата си.

За първи път ми се струва, че проявява известна нервност.

— Искам да те помоля за една услуга — продължава тя. — Гретхен ми каза, че си бил учител по английски.

— В частна школа — отговарям аз предпазливо. — Не в редовно училище.

— Би ли й преподавал?

— Ами… не мисля, че е…

— Ще ти плащам — прекъсва ме тя бързо. — Не много. Но не е необходимо да й даваш специални уроци. Просто… разговаряй с нея.

Искам да откажа. След случилото се снощи стигнах до извода, че колкото по-малко работа имам със сестра й, толкова по-добре.

— Ти самата не можеш ли да й преподаваш?

— Моят английски не е достатъчно добър — казва тя и извинително свива рамене. — А и тя не обича да й казвам какво да прави.

— Какво мисли баща ти по въпроса?

— Той няма да е проблем.

Което не е съвсем същото като да одобрява начинанието, но Матилде го познава по-добре от мен. Тя очаква отговора ми и колкото и да се мъча, не мога да измисля причина да откажа.

— Може би мога да й дам някой и друг урок…

Усмивката на Матилде е далеч по-сдържана от тази на сестра й, но когато се появи, я кара да изглежда много по-млада.

— Благодаря ти.

Наблюдавам я, докато се отдалечава към двора на къщата, след това внимателно разглеждам обувката. Мирише на стара гума и може би й е отнело само няколко минути да я направи. Въпреки това съм трогнат, не си спомням кога за последен път някой е правил нещо за мен. А и ще улесни живота ми значително. След закуска я слагам и установявам, че наистина мога да стъпвам, дори мога да отпусна тежестта си достатъчно, че да направя няколко неуверени крачки.

На скелето ми дава усещане за сигурност и стабилност, каквото нямах досега. Вземам чука и всячески се старая да не обръщам внимание на главоболието, което кара главата ми да пулсира в такт с всеки удар, надявам се усилието да ме изпоти и да се отърва от махмурлука. Пришките по дланта ми са се разранили, но не мога да се накарам да сложа изцапаните с пот ръкавици, които открих в джоба на гащеризона.

Постепенно мускулите ми започват да се отпускат. Довършвам участъка, по който работех, и започвам да изчуквам стената до открития прозорец на спалнята. Няколко камъка под улука са съвсем разклатени и не мога да направя нищо, освен изцяло да ги отстраня. Преди да се усетя, в стената се получава дупка, достатъчно голяма, че да се провра през нея, а отдолу се вижда грубата подредба на камъните. Леко съм изненадан от нанесената щета и безпокойството, че не разбирам нищо от работата, която върша, все повече се усилва. Но въпреки това изпитвам удовлетворение от яростните удари, които нанасям с чука и длетото. Продължавам да блъскам силно, парченца хоросан обстрелват лицето ми като шрапнели. Дори вече не ме боли толкова, когато по погрешка ударя ръката си. Плътта и костта са станали безчувствени от многобройните удари. Усещам болката едва когато спра за по-дълго време и им дам шанс да започнат да се възстановяват.