Саймон Бекетт - Кървави белези

— Глух ли си? Попитах те какво правиш.

На дневна светлина виждам, че е по-възрастен, отколкото предполагах — около шейсетте, а не около петдесет, с кафяви меланоми от слънцето и възрастта, покрили челото му. Не е особено висок — има къси крака и издължено тяло, но като цяло изглежда силен човек.

Трябва ми малко време, за да се подпра на патерицата, опитвам се да не гледам към пушката.

— Нищо.

Хвърля поглед към отворената врата зад гърба ми.

— Какво дебнеш наоколо?

— Исках да пия вода.

— В плевнята има кран.

— Знам, но имах нужда от малко чист въздух.

— Май преди малко каза, че си искал вода.

На фона на тъмната кожа светлосивите му очи приличат на парчета мръсен лед. Спират се върху патерицата и погледът им става още по-суров.

— Откъде взе това?

— Намерих го на тавана.

— И кой ти каза, че можеш да го използваш?

— Никой.

Не знам защо се опитвам да предпазя Матилде, но ми се струва, че не е правилно да стоварвам вината върху нея. Бащата вирва брадичката си агресивно и присъствието на пушката започва все по-силно да ме притеснява.

— Значи реши, че просто можеш да вземеш каквото си поискаш? Какво още имаш намерение да откраднеш?

— Аз… не съм…

Изведнъж се чувствам толкова изтощен, че дори нямам сили да споря с него. Сякаш слънцето ме притиска и изцежда и последните ми енергия.

— Помислих, че никой няма да има нищо против. Ще я върна на мястото й.

Тръгвам покрай него, за да се върна в плевнята, но той препречва пътя ми. Не прави никакъв опит да помръдне и през цялото време държи пушката, насочена към мен. До този момент си мислех, че само играе някаква игра, но като поглеждам в студените му очи, изведнъж ме обхваща съмнение. Но вече не ме интересува. Втренчвам се в него и докато трае всичко това, тишината изведнъж се нарушава от ритмично потракване. Поглеждам към другия край на двора и виждам Жорж бавно да приближава към нас, полюшвайки в ръка ръждясала кофа.

Дори да е изненадан от това, че работодателят му е насочил пушка към мен, не го показва по никакъв начин.

— Поправих оградата, доколкото можах, мосю Арно. Засега ще издържи, но въпреки това трябва да бъде сменена.

Не ми обръща абсолютно никакво внимание, сякаш съм станал невидим. Арно — бях забравил името, което видях върху пощенската кутия — е почервенял още повече.

— Добре.

Казва го така, сякаш иска да го отпрати, но възрастният мъж не разбира намека.

— Ще дойдете ли да погледнете?

Арно започва да пухти раздразнено.

— Да, след малко.

Жорж кимва доволно и тръгва към другия край на двора, като продължава да не реагира на присъствието ми по никакъв начин. Налага се отново да се облегна на патерицата, докато Арно продължава да ме оглежда, челюстите му се движат така, сякаш предъвква думите си.

Но преди да успее да ги изплюе, иззад конюшнята дотичва куче — млад спрингер шпаньол, езикът му виси, а големите му уши се веят. Минава на бегом покрай Арно и започва да подскача около мен. Опитвам се да не показвам, че треперя, докато се навеждам, за да разроша с ръка козината на главата му.

— Тук! — подвиква му Арно.

Кучето се колебае, разкъсвано между покорството и радостта от оказаното му внимание.

— Ела тук, по дяволите!

Покорството надделява. То се примъква към него и заскимтява, когато Арно го удря. Шпаньолът се снишава от страх, когато стопанинът му отново вдига ръка, но едновременно с това маха с опашка като луд. Ако можеше, сигурно щеше да завърже бяло знаме на нея, но преди да успее да го удари, лицето на Арно се изкривява от спазъм. Той замръзва на място, слага ръка на гърба си и се изправя, обхванат от болка.

— Матилде! Матилде! — крещи той.

Тя се появява иззад къщата, в едната си ръка носи бебето, а в другата изцапани с пръст зеленчуци. Когато ни вижда, по лицето й за миг преминава страх, после става напълно безизразно.

— Какво прави тоя тук? — пита настойчиво Арно. — Казах ти да не му позволяваш да се мотае в краката ми!

Матилде се опитва да успокои бебето, което се е разплакало от виковете на дядо си.

— Съжалявам…

— Вината не е нейна — обаждам се аз.

Арно се обръща към мен, лицето му е разярено.

— Не говоря на теб!

— Само излязох малко на въздух — казвам уморено. — Връщам се обратно на тавана.

Арно изсумтява. Поглежда към бебето, което продължава да реве, след това протяга ръце към него.

— Дай ми го.

Ръцете му изглеждат огромни, когато взема детето от Матилде, вдига го на височината на очите си и започва внимателно да го люлее. Все още продължава да стиска пушката под мишница.