Саймон Бекетт - Кървави белези

— Баща ти ли го каза?

Изражението й е красноречиво.

— Ето че сега говориш с мен.

— Това е по-различно. Матилде е заета с Мишел. А татко е с Жорж.

Което означава, че той не знае къде е тя в момента. Оставям слушалките. Не искам повече неприятности нито за нея, нито за мен.

— Кой е Жорж? Съпругът на Матилде ли?

Гретхен и преди бе споменала името му, но предположението ми я разсмива.

— Не, Жорж е стар! Той просто помага на татко.

Все още усмихната, отново поглежда към слушалките.

— Може би мога да послушам малко…

Настанява се на ръба на матрака и си слага слушалките. Очите й се разширяват, когато пускам музиката.

— СИЛНО Е!

Намалявам силата на звука, но тя поклаща глава.

— НЕДЕЙ, ВСИЧКО Е НАРЕД, ХАРЕСВА МИ!

Присвивам очи и допирам пръст до устните си.

— ИЗВИ… извинявай.

Докато слуша, по лицето й се изписва детинско удоволствие, кима с глава в такт с музиката. Лицето й е безупречно, като изключим леката кривина на носа, но без нея би било безинтересно. Оставям я да изслуша и следващото парче. Не успява да прикрие разочарованието си, когато и то свършва. Сваля слушалките, отново обхваната от стеснителност.

— Благодаря.

— Можеш да си запишеш албума, ако ти харесва.

Тя стои, забила поглед в скута си.

— Не мога. Нямаме компютър. Вече дори и CD плейър нямаме, счупи се.

Имам чувството, че живеят в друга епоха. Животът й не е особено интересен. Нито пък на сестра й, като си помисля. Въпреки това една част от мен не съжалява, че фермата е толкова изолирана.

— И как се забавляваш?

Тя вдига рамо.

— Имаме телевизор. Водя Мишел на разходка.

— На колко години си?

— На осемнайсет.

Това ме изненадва. Не защото не изглежда на толкова, а защото в нея има някаква незрялост, която ме кара да мисля, че е по-малка.

— Имаш ли приятели?

— Има няколко местни момчета…

По устните й пропълзява усмивка, докато навива кабела на слушалката около пръста си. Усмивката изчезва и тя се нацупва разочаровано.

— Но татко не иска да се срещам с никого от града. Казва, че всички са идиоти и не трябва да си губя времето с тях.

Странно защо това никак не ме изненадва.

— Не ти ли е скучно?

— Понякога. Обаче това е фермата на татко. Щом живееш тук, трябва да спазваш правилата му. Поне през повечето време.

Поглежда ме лукаво, докато го казва. Знам, че очаква от мен да я попитам какво има предвид, но не го правя.

— Затова ли беше така ядосан снощи? Защото си нарушила правилата му?

Красивите й черти се разкривяват.

— Матилде е виновна. Трябваше да му каже за теб. Нямаше никакво право да го пази в тайна.

— И затова ти реши да му кажеш?

— Защо да не го направя?

Вдига брадичка предизвикателно, за момент ужасно ми заприличва на баща си.

— Матилде непрекъснато ми нарежда, казва ми какво мога да правя и какво не. Но след като ти се събуди, беше честно да кажа на татко. Фермата е негова, не нейна.

Нямам намерение да споря. Имам си достатъчно проблеми и без да ме въвличат в семейните разпри. И изведнъж забелязвам, че Гретхен е седнала по-близо до мен. Толкова близо, че усещам топлината, която се излъчва от голите й ръце.

— Най-добре тръгвай, преди да са започнали да те търсят.

Вземам слушалките от ръцете й и ги оставям настрани, като междувременно се отдръпвам леко от нея. Тя ме поглежда изненадано, но става.

— Може ли някой път отново да послушам музика?

— Ами баща ти?

Свива рамене:

— Няма да разбере.

Дотук беше със спазването на правилата на татко. Имам чувството, че Гретхен спазва само онези, които си пожелае. Следва съвсем съзнателно полюшване на бедрата, докато се изправя и се отдалечава към капака в пода. Извръщам поглед, преструвам се, че вниманието ми е насочено към слушалките. Оставям ги настрана и въздъхвам, когато чувам как стъпките й заглъхват надолу по стъпалата. Жал ми е за Гретхен, но не искам да я окуражавам. Последното нещо, от което се нуждая в момента, е отегчена тийнейджърка, която да обърка всичко, дори баща й да не беше психопат. Единственото, което ме интересува, е как по-бързо да се махна оттук.

И после какво?

Имам чувството, че в таванското помещение е станало по-горещо и по-задушно от обикновено. Паля цигара, облягам се на каменната стена и издишвам дима към тавана. Докато наблюдавам как синкавата мъгла се разнася, си мисля за казаното от Матилде и Гретхен. При всичките им приказки за фермата, има един човек, когото нито една от двете не спомена.