Саймон Бекетт - Кървави белези

— Предполагам, че той е мъжът от снощи.

— Да.

Подпъхва малък кичур коса зад ухото си. През цялото време виждам само лявата й страна.

— Съжалявам. Баща ми е саможив човек. Не обича непознати.

— Забелязах.

Въпреки всичко няма никакъв смисъл да си го изкарвам на нея. Не е отговорна за постъпките на баща си, а и очевидно си създава проблеми, като се опитва да ми помага.

— Защо не ме закарахте в болница? Защото знаехте, че той ще си има неприятности заради капаните? Или?

Вдига поглед към мен, сивите й очи ме гледат сериозно.

— Реших, че ще е най-добре сама да се погрижа за теб. Но ако имаше нужда от спешна лекарска намеса, щях да направя всичко възможно да ти я осигуря.

Вярвам й, колкото и да е странно. Задържа поглед върху мен още малко, след това продължава да сваля превръзките ми.

— Значи съм свободен да си тръгна, когато пожелая?

— Разбира се.

— Тогава защо държите капака на пода заключен?

— Не беше на себе си. Не исках да паднеш по стълбите и да се нараниш.

Иронията в думите й едва не ме разсмива.

— Или да рискуваш баща ти да ме види?

Мълчанието й потвърждава предположението. Не знам колко дълго е възнамерявала да държи присъствието ми в тайна, но след като видях мъжа, напълно разбирам защо е искала да ме скрие от него. Трябваше да се радвам, че не той, а дъщерите му ме бяха открили в гората.

— Как ме качихте горе, без той да разбере? — питам аз.

— Баща ми страда от болки в гърба и повечето следобеди ляга да спи. Донесохме те от гората на едно одеяло. Почивахме си често.

Матилде внимателно дръпва последната превръзка, която не иска да се отлепи.

— Знам, че в плевнята няма много удобства, но поне е суха и светла. Можеш да останеш тук колкото пожелаеш. Или поне докато възстановиш силите си.

— Не се ли безпокоиш, че мога да кажа на полицията за случилото се?

— Това зависи изцяло от теб.

Отново усещам, че ми се иска да й вярвам. Тогава си спомням за найлоновия пакет, скрит в раницата ми. Може би има причина да мисли, че няма да отида в полицията, казвам си аз и ме облива студена пот. Но в този момент Матилде маха и последната превръзка и това, което виждам под нея, ме кара да забравя останалото.

— По дяволите!

Целият ми крак е подут и е морав на цвят. На фона на зачервената кожа, ноктите ми изглеждат като малки седефени копчета. Извитите като дъга рани започват от над глезена и стигат до извивката на стъпалото ми. Подпухнали са и са възпалени. Приличат на грозни малки усти, покрити със засъхнала кръв и жълтеникава гной. Остри черни конци стърчат от тях като крака на умрели паяци.

— Всичко наред ли е? — питам с тревога.

Лицето на Матилде е напълно безизразно, докато намокря следващия тампон и започва да чисти раните.

— Заздравяват.

— Заздравяват? — Впервам поглед в крака си. Сега, като виждам състоянието му, имам чувството, че пулсиращата болка става все по-силна. — Не мислиш ли, че трябва да ги види лекар?

Тя продължава спокойно да попива с памука.

— Казах ти, че имаш инфекция. Затова ти давам антибиотици. Но ако предпочиташ да извикам лекар…

Видът на крака ми силно ме изкушава да приема. Но ако дойде лекар, ще започне да задава въпроси както на мен, така и на тях. А и в Матилде има нещо, което ме кара да й имам доверие.

— Щом мислиш, че всичко е наред…

Тя кимва утвърдително с глава. Взема нов памучен тампон и започва отново да почиства раните. Кожата на ръцете й е груба, ноктите й са квадратни, късо изрязани. Забелязвам, че не носи пръстен.

Когато и последната рана е почистена, тя оставя памука и взема тубичка с мехлем.

— Ще щипе.

Наистина щипе. Но когато привършва, кракът ми вече не изглежда толкова зле, прилича повече на крайник, отколкото на парче месо. Матилде поставя чисти марли и ги превързва с чист бинт. Прави го с умели, премерени движения. Връхчето на бялото й ухо стърчи под тъмната коса. Струва ми се, че сенките под очите й са по-дълбоки отпреди. Излъчва някаква уязвимост, но едновременно с това и резервираност, неприкосновеност, която е трудно да бъде нарушена. Макар и да не се е извинила истински за случилото се снощи, оставам с усещането, че аз съм този, който се държи неразумно.

Прочиствам гърлото си, когато тя привършва с превръзката.

— Благодаря.

Матилде започва да прибира нещата в тенекиената аптечка.

— По-късно ще ти донеса топла вода, за да се измиеш. Искаш ли нещо за четене? Мога да намеря някоя книга.

Прекалено неспокоен съм, за да чета.