Саймон Бекетт - Кървави белези

Бинтованото ми стъпало пулсира от болка, когато премятам крака и сядам на матрака. Изправям се, без да му обръщам внимание, и почти падам на земята. Облягам се на каменната стена, изчаквам помещението да спре да се върти и се опитвам да пристъпя. Кракът ми поддава, когато отпускам тежестта си върху него, и аз залитам напред, хващам се за стола и нещо под него издрънчава. Виждам, че е гърне, и за първи път си давам сметка за напрежението в пикочния ми мехур.

Но това ще трябва да почака. Очевидно не мога да стигна далеч, но не мога да се върна в леглото, преди да разбера със сигурност. Подпирайки се на прашните мебели, натрупани до стената, се отправям с клатушкане към капака в пода. В него има метален ринг. Подпирам се на едно старо бюро, хващам ринга и започвам да дърпам. В началото леко поддава, но след това не мога да го помръдна.

Залостен е.

Господи! Отново потискам надигащата се паника. Не мога да се сетя за никаква причина да съм заключен тук, поне не и за добра. Но няма смисъл да се опитвам да отворя капака със сила. Дори и да намеря нещо, което би ми помогнало да го откърти, това би изчерпало силите ми докрай. Използвам нощното гърне и това ми носи известно облекчение, след това отново се стоварвам върху матрака. Целият съм облян в пот, а главата и кракът ми туптят от болка.

Вземам две болкоуспокояващи и се отпускам по гръб, но съм прекалено напрегнат, за да заспя. Болката в крака започва да отзвучава, когато дочувам слаб шум откъм пода. Чува се леко жулване, когато някой дръпва резето, и след това капакът изскърцва и се отваря.

Този път влиза друга жена, по-млада от първата. Не съм я виждал преди, но докато затваря капака, светлината попада върху лицето й и събужда в мен неясен спомен. Тя носи табла и се усмихва срамежливо, когато вижда, че съм седнал. Набързо придърпвам чаршафа върху слабините си, запазвайки скромността си, сякаш съм ренесансова рисунка на голо тяло. Тя свежда поглед и се опитва да скрие усмивката си.

— Донесох ти нещо за ядене.

Изглежда осемнайсет-деветнайсет годишна и е поразително красива дори облечена в износени дънки и фланелка. Обула е розови джапанки, които ми изглеждат едновременно нелепо и странно успокоително.

— Не е кой знае какво, само хляб и мляко — казва тя и оставя таблата до леглото. — Според Матилде все още не трябва да ядеш много.

— Коя е Матилде?

— Сестра ми.

Разбирам, че става въпрос за другата жена. Двете не си приличат особено. Косата на момичето е по-светла, почти руса и стига до раменете й. Очите й са малко по-светъл нюанс от сивите очи на сестра й, а в горната част на носа й има малка подутина там, където е бил счупен, незначителен недостатък, който по някакъв странен начин допълва цялото.

Тя непрекъснато ми хвърля бързи погледи и през цялото време се усмихва, а върху бузите й се появяват очарователни трапчинки.

— Аз съм Гретхен — казва тя.

Името не е френско, но в момента, в който го казва, решавам, че й подхожда.

— Радвам се, че вече си буден. Болен си от няколко дни.

Едва сега разбирам защо ми изглежда позната, в крайна сметка девическото лице от трескавите ми сънища не е било халюцинация.

— Ти ли си тази, която ме откри?

— Да — изглежда смутена, но доволна от себе си. — Е, всъщност Лулу те намери.

— Лулу?

— Кучето ни. Започна да лае. Помислих, че е видяла заек. В началото реших, че си умрял, лежеше толкова неподвижно. Целият беше покрит с мухи. След това издаде някакъв звук и разбрах, че не си мъртъв — казва тя и ме поглежда бързо. — Ужасно се измъчихме, докато те измъкнем от капана. Първо трябваше да го отворим с един железен лост. Ти се бунтуваше и крещеше какви ли не неща.

Опитвам се да питам с равен глас:

— Каква неща?

— Ами… просто бълнуваше.

Отива от другата страна на леглото и се обляга на люлеещото се конче.

— Не беше на себе си, а и повечето неща, които казваше, бяха на английски, така че нищо не разбрах. Но млъкна, когато извадихме крака ти.

Говори така, сякаш в цялата ситуация няма нищо необичайно.

— Кои сте тия вие?

— Аз и Матилде.

— Само двете? Донесли сте ме дотук без чужда помощ?

— Разбира се — казва тя и закачливо се нацупва. — Не си особено тежък.

— Не, но… Защо не съм в болница? Не се ли обадихте за линейка?

— Нямаме телефон — казва го така, сякаш не намира нищо странно в това. — Но и не беше необходимо. Матилде разбира от тези неща и знае как да се погрижи за раната ти. Татко беше излязъл с Жорж и тя не искаше да… Е, успяхме да се справим сами.