Саймон Бекетт - Кървави белези

Викът ми замира, без да предизвика ехо. Съмнявам се, че е достигнал до фермата, в която бях. Започвам да крещя отново и на английски, и на френски, докато преграквам и ме заболява гърлото.

— Някой да помогне! — почти ридая и след това добавям тихо: — Моля!

Думите сякаш попиват в следобедната жега, изгубват се сред дърветата. Когато замират, отново се спуска тишината.

В този момент ми става ясно, че няма да отида никъде.

На следващата сутрин вече съм обзет от треска. През нощта извадих спалния чувал и се завих с него, но въпреки това почти през цялото време треперех от студ. Обзет от тъпа болка, кракът ми пулсира с ритъма на сърцето. Подул се е до над коляното. Въпреки че разхлабих връзките на ботуша, доколкото успях, кожата му, която вече е тъмна и лепкава, се е опънала около ходилото ми като барабан. Имам чувството, че кракът ми е огромен цирей, готов да се пръсне.

На развиделяване започвам да викам отново, но гърлото ми е така пресъхнало, че от него излиза само дрезгаво грачене. Не след дълго дори това усилие ми се струва непосилно. Опитвам се да измисля други начини, с които да привлека внимание, и за известно време се въодушевявам от идеята да подпаля дървото, под което се намирам. Стигам дотам, че дори започвам да търся запалката из джобовете си, докато здравият разум надделява.

Фактът, че сериозно обмислях да го направя, започва да ме плаши.

Но моментът на просветление не трае дълго. Отмятам спалния чувал, когато слънцето започва да се издига и сутрешната жега става все по-голяма. Горя и съм достигнал до онзи прекрасен момент на треската, когато едновременно си потънал в пот и се тресеш от студ. Поглеждам крака си с омраза, иска ми се да мога да го прегриза като животно, попаднало в капан. За момент наистина се превръщам в животно, усещам вкуса на собствената си кожа, кръв и кост, докато хапя крака си. След това отново седя облегнат на дънера. Единственото, захапало крака ми, е желязото във форма на полумесец.

Много пъти губя съзнание и после пак идвам на себе си, потънал в объркани, трескави видения. В един момент отварям очи и виждам надвесено над мен лице. Момиче е, красиво, прилича на Светата дева. Струва ми се, че ликът се слива с онзи от снимката и гърдите ми се раздират от вина и мъка.

— Съжалявам — казвам, или поне си мисля, че казвам. — Съжалявам.

Взирам се в това лице с надежда да открия знак, че ми прощава. Но докато го наблюдавам, под него започва да прозира формата на черепа, повърхностната красота се лющи и отдолу се подават разложението и смъртта.

В мен изригва нова болка, агония, която ме понася на вълната си. Някъде далеч се чува нечий писък. Когато заглъхва, долавям около себе си гласове. Говорят на език, който познавам, но не мога да разбера. Преди всичко да заглъхне, няколко думи отекват в съзнанието ми, ясни като камбанен звън:

— Doucement. Essayez d’être calme .

Внимателно , това мога да го разбера. Но съм озадачен защо с необходимо да пазят тишина.

После болката отново ме завладява и аз преставам да съществувам.

Таванският прозорец е замъглен от влагата. Дъждът пада върху него и капките барабанят по стъклото. Докато лежим на леглото, неясните ни отражения висят отгоре, размазани наши двойници, хванати в капана на стъклото.

Усещам, че Клоуи отново е далеч от мен. Познавам настроенията й достатъчно добре, че да не я притискам. Оставям я на мира, докато тя сама не реши да се върне. Вперила е поглед през прозореца на тавана, русата й коса отразява светлината на покритата с мидени черупки лампа, която купи от един базар. Сините й очи не мигат. Както винаги имам чувството, че мога да прокарам ръка пред тях и тя изобщо няма да реагира. Иска ми се да попитам за какво мисли, но не го правя. Страхувам се, че може да ми каже.

Усещам въздуха в стаята студен и влажен върху голите си гърди. В другата част на апартамента платното стои празно и недокоснато върху триножника на Клоуи. Така е от няколко седмици. Острата миризма на маслени бои и терпентин, която толкова отдавна свикнах да свързвам с малкия апартамент, сега почти напълно е изчезнала.

Усещам, че се раздвижва до мен.

— Мислиш ли понякога за смъртта? — пита ме тя.

Едно око се е втренчило в мен. Черно е, но центърът му е замъглен от перде, сива мъгла, изпъстрена с тъмни петна. От нея излизат множество линии и се разпростират като вълни. В един момент те изчезват и се появява грапавата повърхност на дърво. Окото се превръща в чвор, мъглата — в паяжина, легнала върху него като прашно одеяло. Покрита е с останки на отдавна умрели насекоми, но от паяка няма и следа.