Саймон Бекетт - Кървави белези

Но може би не успявам да го постигна, защото Арно ме поглежда хитро.

— Човек, който е готов да използва възможностите, които се отварят пред него — натъртва той и добавя по-меко. — Някой, на когото мога да се доверя.

— Както си се доверил на Луи?

Изражението на Арно се променя изведнъж, сякаш е щракнал капан. Прибира лулата в джоба си и се изправя.

— Хайде, и без това загубихме достатъчно време.

Изправям се уморено и се навеждам да взема бастуна си. Чувам зад гърба си изщракването на затвора на пушката. Обръщам се и виждам, че Арно държи пушката надолу, но въпреки това тя е насочена към мен.

Не мърдам. Разбирам, че наблюдава Лулу. Тя е вперила поглед в дърветата и е наострила очи.

— Какво?

— Шшшт!

Прави ми знак да се отместя встрани. Кучето трепери от напрежение. Арно опира приклада на пушката в рамото си и се подготвя да стреля.

— Дръж!

Арно една прошепва думата, но Лулу вече тръгва към гората, промъква се напред с бавни движения. Изминава няколко крачки и спира, вдигнала е едната си предна лапа във въздуха. Все още не виждам нищо. Неочаквано кучето се хвърля напред. В същия момент две птици излитат от тревата пред нея и започват да кръжат, пляскайки шумно с криле.

Изстрелът от пушката на Арно ме кара да подскоча. Едната от птиците пада от небето. Следва втори изстрел. Другата птица променя посоката си и се издига още по-високо. Чува се трети изстрел, но птицата вече се е загубила зад клоните.

Арно изругава тихо. Сваля пушката и започва ядосано да цъка с език. Лулу се завръща подтичвайки, вдигнала е високо глава, а птицата виси от устата й. Арно взема улова и потупва кучето по главата.

— Браво на теб!

Въпреки че е разочарован, стрелбата явно е подобрила настроението му. Мушка птицата — предполагам, че е яребица — в торбата.

— Едно време можех да ги отстрелям и двете. Реакциите ми вече не са като преди. Все повече трябва да се осланям на инстинкта. И непременно да уцеля с първия изстрел — заявява той и ме поглежда студено. — Спреш ли, за да се замислиш, си изпускаш шанса.

Предпочитам да възприема думите му буквално.

— Защо не използваш автоматична пушка?

— Автоматичните пушки са за хора, които не могат да стрелят — казва той и поглажда приклада на пушката. — Това е шестмилиметрова „Лебел“. Едно време беше на дядо ми. По-стара е от мен и пак изстрелва 22-калиброви патрони на четиридесет и пет метра разстояние. Виж колко е тежка.

Неохотно вземам пушката. Оказва се неочаквано тежка. Дървеният приклад е излъскан така, че на допир е като топъл сатен, по средата му има цепнатина. От цевта се носи лека миризма на сяра от току-що изстреляните куршуми.

— Искаш ли да пробваш — пита той.

— Не, благодаря.

Връщам му пушката, а Арно се хили самодоволно.

— Отново ли ти се гади, или просто те е страх от силния шум?

— И двете — отговарям и вдигам торбата. — Ще тръгваме ли?

Връщаме се обратно в къщата малко преди обед. Напълнили сме с капани половин дузина чували, а дори не сме започнали да прочистваме гората край езерото.

— Ще го свършим някой друг път — казва Арно и слага ръка на гърба си. — Ако полицаите се върнат, първо ще започнат да претърсват гората до пътя.

Чувалите са тежки и неудобни, затова и двамата вземаме по един и го отнасяме във фермата, като оставяме останалите в гората. Арно стоварва шумно своя чувал в двора и грубо ми нарежда да донеса останалите сам. Каква изненада, казвам си кисело, докато той се отправя към къщата. Налага се няколко пъти да се върна, за да донеса и останалите чували, мъкна ги един по един на гръб. Като някакъв Дядо Коледа на старото желязо. Всичко ме боли и отвсякъде по мен тече пот. Спирам на двора, за да си поема дъх, и започвам да смуча нараненото кокалче на ръката си. В кухнята настъпва някакво раздвижване и Матилде излиза навън.

— Това последният ли е? — пита тя и прикрива с ръка очите си от слънцето.

— Последният от гората. Но останаха онези край езерото.

Не мога да преценя дали е доволна от думите ми.

— Искаш ли чаша кафе?

— С удоволствие.

Последвам я вътре. Сами сме в кухнята, ако изключим Мишел, който си играе в дървена кошарка. Сядам до масата, в последния момент се сещам, че не бива да заемам стола на Арно.

— Не се притеснявай, той отиде да си легне — казва Матилде, като вижда, че се отдръпвам. — Нали знаеш, гърба му.

Не мога да изпитам съчувствие към него.

— Къде е Гретхен?

— Събира яйцата. Скоро ще дойде — отвръща Матилде, слага смляно кафе в алуминиевата кафеварка и я поставя върху печката. — Как върви английският й?