Саймон Бекетт - Кървави белези

— Ей, ти там, буден ли си?

Думи ме вадят от съня. Отварям бавно очи, не знам кой ме вика, не съм сигурен дори дали не съм сънувал. Някой силно блъска по капака в пода и този шум ме убеждава, че не е било сън.

— Хайде, събуждай се, мързеливо копеле такова!

Арно. Първата ми мисъл е за Гретхен. Изправям се бързо в леглото, почти съм сигурен, че все още е тук. Но съм сам, слава богу. Скринът все още е върху капака в пода, там, където го избутах снощи. Може би малко съм се престарал, като се има предвид, че предпазните ми мерки са насочени срещу едно осемнайсетгодишно момиче, но се оказват ефективни и срещу баща й. Още не съм се разсънил, затова в първия момент ме обхваща паника и съм почти убеден, че той знае, че снощи дъщеря му е била при мен, но след това си спомням, че трябва да му помогна да махнем капаните.

— Идвам! — подвиквам му в отговор.

Главата ме боли от лошото вино и коняка на Арно и този начин на събуждане изобщо не помага.

— Хайде, крайно време е! — Чувам как стъпалата скърцат под тежестта му. — Побързай и си довлечи задника долу!

— Дай ми пет минути.

— Давам ти две.

Тежките му стъпки се отдалечават от капака. Изпъшквам, свел глава надолу. Слънцето едва се е показало. Ранната сивкава светлина се процежда в таванското помещение. Единственото, което искам в момента, е да се отпусна на матрака и да поспя още час, вместо това обличам гащеризона и слизам долу. Спирам пред крана, пия жадно и наплисквам лицето и врата си. По брадата ми остават водни капки и студът ми носи временно облекчение от главоболието.

Арно и Лулу ме чакат отвън, той е преметнал през рамо платнена торба с инструменти. Носи пушката си през ръка. Лицето му е пребледняло от снощното препиване, а наболата бяла брада прилича на скреж по бузите му. Поглежда ме намръщено.

— Казах ти да си готов рано.

— Не знаех, че имаш предвид още по изгрев. Ами закуската?

— Какво закуската?

Вече прекосява двора на къщата. Лулу се върти около него и му се радва, сякаш е открила отдавна изгубен приятел, а аз вървя след тях. Очаквам да тръгне по пътя към шосето, но вместо това завива зад конюшнята. Мислех, че вече съм опознал фермата, но тук отзад има пътека, за чието съществуване не знаех. Това ме кара да се замисля какво ли още има, за което дори не подозирам.

Влача крака след него. Чува се птича песен, ясна като камбанен звън в прохладното утро и ниско стелещата се мъгла. Иска ми се да си бях сложил фланелка под гащеризона, потърквам ръце и усещам очертанията на лепенката. Става ми още по-студено, като си спомня амнезията на Гретхен. По някакъв начин тя ми се струва дори по-обезпокоителна от факта, че ме нападна. Може би само се е преструвала, Бог ми е свидетел, Гретхен обича да театралничи. Но това не беше единичен случай — след като подпали снимката, никога повече не спомена за случилото се. Тогава си помислих, че си спомня само онова, което иска, и предпочита да забрави неудобните моменти.

Сега започвам да се питам дали зад това поведение не се крие нещо по-дълбоко.

Пътеката ни отвежда в гъстата гора над къщата, буферната зона между фермата и останалата част от света. Опитвам се да изхвърля мисълта за Гретхен от съзнанието си и да се концентрирам върху това да не се спъна в някой корен. Пред погледа ми е здравият, непреклонен врат на Арно, набразден с хоризонтални бръчки. Прехвърлил е пушката през ръката си и сега със закъснение започвам да се питам дали идването ми с него в тази отдалечена гора е било добра идея. Не знам какво може да е казала Гретхен, но Арно е от хората, които не биха се поколебали да обвинят някого, без да се замислят. Тук никой не би чул изстрела на пушката, а трупът ми би могъл да си остане завинаги между корените на дърветата.

Опитвам се да се отърся от тези мрачни мисли. Ако не друго, Арно поне е прям, ако искаше да ми навреди по някакъв начин, вече щях да съм го разбрал. Освен това главата така ме боли, че ако ме убие, само ще ме отърве от мъките.

Гората е напълно неподвижна, тишината е толкова остра, че всеки звук ми се струва стократно увеличен. Нещо прошумолява на няколко метра от нас. Лулу настръхва и се спуска след него, но Арно я спира с рязка заповед. Кучето неохотно се прокрадва до него и хвърля назад поглед, изпълнен със съжаление.

Пътеката завива, но Арно се отделя от нея и тръгва направо през гората. Тревата е обсипана с капки роса, които оставят тъмни петна по гащеризона ми там, където го докосват. Лулу изтичва пред нас, но Арно отново я вика, хваща я за каишката и я избутва зад гърба си.