Саймон Бекетт - Кървави белези

И не само тях, мисля си аз. Но Арно не би схванал иронията.

— Защо ми разказваш всичко това?

— За да знаеш точно каква е ситуацията. Защото си държа устата затворена, докато полицаите те разпитваха.

Не му вярвам. Явно има други планове, но каквито и да са те, няма да ги разбера сега. Арно се изправя и ми дава знак, че аудиенцията е свършила.

— Стига приказки за тази вечер. Утре трябва да се хванем за работа рано.

— И какво ще правим?

— Ще махнем капаните. Полицаите ме питаха за тях. Онези копелета от снощи сигурно са им разказали нещо — казва той и изведнъж ме поглежда подозрително. — Ти сигурен ли си, че не си казал на никого?

— Вече ти казах, че не съм.

Казах на Жан-Клод, че съм наранил крака си в гората на Арно, но това е всичко. Явно не му минава през ума, че съседите, към които изпитва такова презрение, не се чувстват длъжни да пазят тайната му, особено след като стреля по тях. Такива противоречия очевидно не означават нищо за Арно.

— Онази дебела полицейска свиня ми изнесе цяла лекция, че капаните били незаконни. Незаконни! На собствената ми земя! — гласът му трепери от гняв. — Казах им, че си е лично моя работа какво правя тук и кракът им да не стъпва, освен ако не дойдат със заповед за обиск.

При тези думи ме побиват тръпки.

— Мислиш ли, че ще го направят?

— Откъде да знам? Но дори и да дойдат, няма да им направя удоволствието да открият каквото и да било.

— И искаш да ти помогна?

— Точна така.

Арно отмята глава и изпива остатъка от коняка, жилите на врата му се опъват като въжета. Премлясква от удоволствие, оставя чашата и се ухилва. На светлината на огъня лицето му изглежда лукаво, но погледът му е суров както винаги.

— Освен ако не искаш да обясниш на полицаите защо излъга днес.

Конякът на Арно бучи в главата ми, докато се връщам обратно в плевнята. Нощта е неестествено ясна, за разлика от бъркотията в мислите ми. Преминавам през двора леко на зигзаг, бастунът ми се пързаля по облите камъни. Във вътрешността на плевнята е тъмно, а фенерът е горе. Напипвам една празна бутилка от вино и събарям няколко други около нея. По земята се посипват ледени капки вода, докато пълня бутилката от крана, след това поставям ръцете си под него и наплисквам лицето си.

Така е по-добре.

Изкачвам се по стълбите доволен, че най-после съм в познатата обстановка на таванското помещение. Затварянето на капака в пода е твърде голямо усилие, затова го оставям отворен. Бастунът ми се плъзга и пада на пода, когато се опитвам да го подпра на стената, но сега не ми се занимава да се навеждам, за да го вдигна. Едва успявам да сваля фланелката си и след това се строполявам на леглото както съм по дънки. Иска ми се да сваля и тях, наистина ми се иска, но от обилната вечеря и от алкохола клепачите ми тежат като олово. Затварям ги само за няколко секунди. След минута ще стана и ще се съблека.

След минута…

Отново съм в старата стая, в старото легло. Усещам как матракът се раздвижва и след това топлото й тяло се плъзва до моето. Устните й ме докосват, леки като перо върху бузата ми. В гърдите ми пламва щастливо пламъче, че тя е тук и всичко отново е нормално. Но дори докато го осъзнавам и започвам да реагирам, знам, че нещо не е на ред. Усещането се засилва, когато се притиска до мен, ароматът, очертанията й са различни.

Меката й коса пада върху кожата ми, докато ръката й ме гали, след това отварям очи и се озовавам обратно в таванското помещение, а лицето на Гретхен е само на сантиметри от моето.

За секунда-две инстинктът почти надделява. След това се разбуждам напълно и идва шокът. Изправям се и я избутвам от себе си върху матрака.

Тя започва да се смее.

— Изплаших ли те?

И главата, и сърцето ми пулсират едновременно. Отдръпвам се по-далече от нея.

— Какво правиш?

— Ти как мислиш?

Очите и зъбите й блестят в тъмнината. Облечена е само с къса бяла тениска.

— Не се ли радваш да ме видиш?

— Не трябва да си тук.

— Защо? Всички спят. А ти си доволен, че съм тук, усещам го.

Ръката й се протяга към дънките ми. Отблъсвам я.

— Трябва да си вървиш.

— Не го казваш сериозно.

— Напротив.

Премятам крака през матрака и ставам. Последното нещо, от което имам нужда, е да се забъркам с Гретхен, но е по-лесно да си го напомням, когато не лежа до нея.

Дори на лунната светлина забелязвам объркването й.

— Защо? Какво има? Не ме ли харесваш?

— Виж… — започвам аз и спирам. — Не става въпрос за това. Просто… мисля, че трябва да си вървиш.