Саймон Бекетт - Кървави белези

— Светът е пълен с хора, които си мислят, че знаят повече от теб — заявява той и налива коняк в чашите. Връчва ми моята и се връща на мястото си, като взема и бутилката. Изражението му е мрачно и потиснато, докато отново пъха лулата в устата си. — Все ще се намери някой, който смята, че има право да ти казва какво да правиш. Лекарите. Съседите. Полицията.

Хвърля бърз поглед към мен.

— Всички тези хора, които приказват празни приказки за правата на човека, за свободата, за важността на обществото. Общество! Ха! Обществото няма нищо общо със свободата, то само ти нарежда какво да правиш.

Отпива от чашата и я оставя на подлакътника толкова рязко, че част от трийсетгодишната напитка се излива от ръба.

— Човек има право да изживее собствения си живот както намери за добре. Да вземем теб например. Ти дори не си французин. Чужденец си. Англичанин, но аз нямам нищо против това. Освен това какво друго знам за теб? Абсолютно нищо. Като изключим факта, че има нещо, което криеш.

Опитвам са да запазя пълно спокойствие, ще ми се да не бях пил толкова. Той се ухилва.

— Не се безпокой, това си е твоя работа. Каквото и да криеш, хич не ме интересува. Държиш се дискретно и това ми харесва. Няма значение какво криеш или от какво бягаш. И ти като мен не си част от обществото.

Арно отново отпива и ме наблюдава през цялото време.

— Защо излъга полицията?

Рязката смяна на темата ме сварва неподготвен.

— По-добре ли щеше да е да им кажа истината?

— Не е там работата. Можеше да ми стовариш голяма беля, ако им беше казал за капаните, но не го направи. Защо?

Опитвам се да измисля нещо любезно и уклончиво, но усилието е прекалено голямо. Просто свивам рамене и го оставям да мисли каквото си иска.

Той се усмихва.

— Ние с теб си приличаме много повече, отколкото предполагаш. Какво знаеш за Луи?

Отпивам от коняка, не съм сигурен накъде води въпросът.

— Не много.

— Но си задаваш въпроси, нали? Защо не обичаме да говорим за него? И защо онези говеда от града се отнасят така с нас?

Отново свивам рамене, разговорът все по-малко ми харесва.

— Не се безпокой, не те обвинявам — казва Арно, прави гримаса и вади лулата от устата си, сякаш му е загорчало. — Луи беше абсолютен развейпрах. Изкарваше си хляба, като поработваше по строежите, но беше пълен с велики идеи. Винаги кроеше някакви планове. Като лозите, които купихме евтино. Или статуите. Той имаше подемна техника и пикап, а аз имах място, където да ги държим, докато ги продадем. Разбира се, тогава не знаех, че бърка под полата на голямата ми дъщеря. — Арно поглежда намръщено лулата си. — Не мога да виня Матилде. Луи е способен да подмами дори мухи от кравешко лайно. Матилде трябваше да се замисли, преди да допусне да забременее, но тогава Луи видя големия си шанс. Поиска да се ожени за нея. Нали разбираш, не за да постъпи както е редно. Просто реши, че така може да се добере до всичко това… — Прави жест, който обхваща къщата и земите зад нея. — Това, което не знаеше обаче, е, че когато умра, всичко ще остане за Мишел. Разбира се, ще се погрижа за Гретхен и Матилде, но те няма да получат фермата. Нито пък някой от съпрузите им. Направил съм всичко необходимо, за да не стане така. Голямата ми грешка беше, че казах за това на Луи. И тогава той разкри истинската си същност. Каза ми, че е намерил купувач за статуите и че познава някой в Лион, който има още статуи за продан. Каза, че ще получим двойна цена, и аз като истински глупак му повярвах. Броих му парите, а освен това му дадох и да покрие разходите си, и оттогава повече не сме го виждали. Открадна парите и изостави майката на детето си, сякаш е боклук!

Горката Матилде, мисля си аз. Досещах се за края на историята. Дори Арно да я разказва предубедено, пак е било унизително за нея.

— Тогава, разбира се, всички започнаха да приказват и да клюкарстват зад гърба ни — продължава Арно с горчивина в гласа. — Не можех да разкажа на никого за проклетите статуи, а и това надали щеше да промени нещата. Луи беше много популярен в града, един от тях. Така че, каквато и да е била причината да замине, вината нямаше да е негова, нали разбираш? Нямаше значение, че е преспал с дъщеря ми и е предал доверието ми. О, не, никога не биха го обвинили в това. Ние бяхме виновни, че се е махнал, защото очевидно сме го принудили да го направи!

Бутилката се удря в чашата, докато той си налива още коняк. Имам чувството, че отхапва глътките.

— Онези тесногръди копелета отдавна чакаха повод. Тормозеха дъщерите ми, дори Гретхен, всеки път, когато отиваха в града. Когато ние спряхме да ходим, започнаха да идват те. Обаждаха се по телефона и говореха мръсотии, една вечер някой се опита да подпали плевнята. Сипаха захар в резервоара на трактора. Затова прекъснах телефона и оградих фермата с бодлива тел. Разгласих, че съм сложил капани, та копелетата да знаят какво ги очаква, ако стъпят в земите ми.