Саймон Бекетт - Кървави белези

— Не се ли страхуваш, че кучето може да попадне в някой капан? — питам аз.

— Не й позволявам да ходи близо до тях.

— Ами ако тръгне сама из гората?

— Тогава вината ще си е само нейна — отвръща той и оглежда внимателно земята пред себе си. — Ето тук.

Има нещо скрито в тревата. Челюстите на капана са отворени, а вътре в него се вижда плоска пластина. Арно взема един изсъхнал клон и бутва пластината. Челюстите на капана изщракват и се затварят, клонът става на трески. Арно сваля торбата от гърба си и вади от нея нещо, което ми прилича на шанцов инструмент, сгънат на две. Първата ми реакция е да се отдръпна, но той го отваря и ми го подава.

— Изкопай клина.

Вземам лопатата и подпирам бастуна си на едно дърво. Понякога се питам дали все още имам нужда от него, но не се чувствам достатъчно уверен да се движа без помощта му. Капанът е вързан с верига за скрития клин. Едната част на шанцовия инструмент е лопата, а другата — кирка. Блъскам с кирката, докато разкопая земята, след това измъквам клина и наоколо се посипва тъмна пръст.

Арно ме чака с един чувал. Пускам капана в него и му подавам шанцовия инструмент.

— Ти го носи — казва той и тръгва обратно към пътеката.

Изкопаваме още две капана, преди да стигнем до онази част на гората, която ми е позната. Поглеждам надолу. Гледката на фермата, дърветата и езерото се е запечатила в съзнанието ми като лош сън. Арно ме чака до едно дърво. По корените над земята има следи от нож. Наблизо е захвърлена празна бутилка от минерална вода. Затвореният капан лежи до дънера на дървото, по зъбите му е полепнало нещо черно.

— Хайде — обажда се настойчиво Арно. — Какво чакаш?

Оставям шанцовия инструмент на земята.

— Този можеш и ти да го изкопаеш.

В очите му проблясва злобно пламъче.

— Да не би да ти навява лоши спомени? Не се безпокой, повече не може да ти навреди.

Не му отговарям. Усмивката изчезва от лицето му. Хвърля чантата и пушката на земята, грабва инструмента и започва да копае, като замахва, без да гледа дали ще улучи земята, или корените на дървото. Той е силен, но клинът е закопан дълбоко, както добре знам от личен опит. Отнема му повече време да го разхлаби, отколкото останалите отнеха на мен, и преди да свърши, Арно здравата се е изпотил. Разкопчава ризата си и отдолу се показва бялото му, безкосместо тяло. Навежда се, за да извади клина, спира изведнъж и поставя ръка на кръста си.

— Сложи го в чувала — нарежда ми той, но лицето му е посивяло. — Или и това е против принципите ти?

Отдалечава се и ме оставя да довърша. Вдигам капана, като го държа за клина. По него все още личат следи от опитите ми да го отваря. Той се завърта бавно на веригата, отвратително парче метал, изцапано с кръв.

Пускам го в чувала.

Из цялата гора има капани. Всеки път, когато напълним някой от чувалите, които Арно е донесъл, го оставяме до пътеката, за да го приберем по-късно. Капаните са добре замаскирани, скрити между корените на дърветата или в туфи трева, един дори е поставен в малка цепнатина и е покрит с клони и трева отгоре.

Арно безгрешно се насочва към всеки от тях, открива ги без колебание. Полупълният чувал се удря в крака ми, докато вървя подире му към следващия капан. Около него е израснала висока трева, така че се вижда единствено веригата. Арно търси пръчка, с която да разчисти тревата.

— Какъв е смисълът? — питам аз.

— Смисълът на какво?

Оставям чувала с капаните на земята.

— На тези неща.

— Да държат хората далеч, ти какво си мислиш?

— Онази нощ с нищо не помогнаха.

Арно стиска силно зъби.

— Проработи им късметът.

— А на теб не ти проработи, така ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Мислиш ли, че щеше да се разминеш само с предупреждение от страна на полицията, ако някой беше стъпил в капан?

— Мислиш ли, че ми пука?

— Тогава защо ги махаме?

— Защото не искам да им доставям удоволствието да ги открият. След седмица-две, когато всичко се размине, ще ги поставя отново — заявява той и ми хвърля странен поглед. — А ако някой се хване в капана, мислиш ли, че ще може да каже на полицията какво се е случило?

Изчиства остатъка от трева около капана и се изсмива.

— Този няма нужда да го затваряме.

От затворените челюсти на капана висят останките на заек. Сигурно е престоял там няколко месеца. Мухите и червеите вече са свършили работата си, останала е само изсъхнала топка от кости и козина.

Арно го побутва с крак.

— Махни го.

Сутрешният хлад и мъглата отдавна са се вдигнали, когато Арно най-после обявява почивка. Слънцето наднича през клоните, все още не е станало горещо, но вече намеква за жегата, която ще последва. Спираме на място, където една равна скала се показва от земята и оформя идеално място за сядане. Арно подпира пушката си и се настанява на нея. Аз се стоварвам на земята, доволен, че най-после е дошло време за почивка.