Саймон Бекетт - Кървави белези

За първи път ми задава този въпрос. Опитвам се да съм дипломатичен.

— Да кажем, че не я интересува особено.

Матилде не прави никакъв коментар. Мие нещо на мивката, докато кафеварката започва да издава звуци, все едно се дави. Тя я сваля от котлона и налива черната течност в голяма чаша.

— Ти няма ли да пиеш? — питам, когато ми я носи.

— Не сега.

Засуетява се около масата и за моя най-голяма изненада сяда. Сега осъзнавам, че изглежда уморена. Отпивам от горещото кафе и се опитвам да измисля какво да кажа.

— Съжаляваш ли, че махнахме капаните?

Не е най-добрият начин да започна разговор, но Матилде се справя чудесно.

— Не, никога не съм ги искала.

— Изглежда, според баща ти фермата се нуждае от защита.

Поглежда ме, после отмества поглед. Сивите й очи са непроницаеми.

— Никой не може да се изолира напълно.

По някаква причина това ми прозвучава като упрек. И двамата наблюдаваме Мишел в кошарката, като че ли се надяваме да наруши мълчанието. Той продължава да си играе, без да ни обръща внимание.

— Ти… — започвам, но се спирам.

— Какво?

— Няма значение.

Поглежда Мишел, сякаш е отгатнала какво съм искал да кажа.

— Продължавай.

— Просто се питах… дали се чуваш от време на време с баща му.

Почти съм сигурен, че ще се ядоса. Тя само поклаща глава и продължава да наблюдава Мишел.

— Не.

— Къде е той?

Едва забележимо повдига рамене.

— Не знам.

— Не иска ли да види сина си?

Съжалявам за думите си още в момента, в който ги изричам. Аз съм последният човек, който има право да й задава подобен въпрос. Минават няколко секунди, преди да ми отговори.

— Мишел не беше планиран. А Луи никога не е обичал да поема отговорност.

Вече съм задал повече въпроси, отколкото е редно. Но между нас съществува някаква близост, която съм сигурен, че не си въобразявам. Нещо в начина, по който е седнала, ме кара да протегна ръка към нея, вместо това обхващам чашата си с две ръце.

— Никога ли не си мислила да се махнеш оттук? Само ти и Мишел?

Поглежда ме стресната от откровеността ми. Аз също съм стреснат, но колкото повече опознавам баща й и сестра й, дори Жорж, толкова повече се убеждавам, че Матилде е единственият нормален човек в тази ферма. Не заслужава такъв живот.

— Това е домът ми — казва тя тихо.

— Хората непрекъснато напускат домовете си.

— Баща ми… — започва тя и спира.

Продължава, но оставам с чувството, че не възнамеряваше да каже точно това.

— Баща ми обожава Мишел. Не бих могла да му го отнема.

— Гретхен ще остане при него.

Матилде поглежда през прозореца.

— Не е същото. Той винаги е искал син. Дъщерите винаги са… разочарование. Дори Гретхен. Сега, когато има внук, очаква той да израсне във фермата.

— Това не означава, че трябва да го приемаш. Имаш свой собствен живот.

Гърдите й безмълвно се надигат и спускат. Единственият признак за вълнението й е вената, която пулсира на врата й.

— Не мога да оставя Гретхен. А тя не би тръгнала с мен.

Не, наистина не би тръгнала, мисля си аз и си спомням какво бе казала сестра й за нея. И въпреки това готовността, с която Матилде приема всичко, ме дразни. Иска ми се да я попитам дали смята, че Гретхен би направила същото за нея, да й кажа, че пропилява живота си, като угажда на капризите на човек, който преди малко се опита да ми я пробута като повредена стока. Но и без това вече съм казал повече, отколкото трябва, а и в този момент вратата се отваря и Гретхен влиза в кухнята.

— Кокошката с болното око става все по-зле — казва тя, притискайки купа с яйца до корема си. — Мисля, че трябва…

Спира, когато ме вижда. Матилде става и бързо се отдалечава от масата. Усещам, че се изчервявам, като че ли ни е хванала в нещо нередно.

— Какво прави той тук? — пита Гретхен.

— Просто си почивам — отговарям аз и ставам.

Матилде започва да мие кафеварката.

— Какво каза за кокошката?

Гретхен не отговаря, лицето й е достатъчно изразително.

— По-добре да се връщам на работа — казвам аз, минавам покрай нея и се запътвам към вратата. — Благодаря за кафето.

Матилде кимва леко с глава, но не се обръща към мен. Гретхен изобщо не ми обръща внимание, вперила е поглед в гърба на сестра си. Изминавам едва няколко метра, когато чувам повишените им гласове през отворения кухненски прозорец. В началото думите им са неразбираеми, но след това едната от тях — Гретхен — започва да повишава тон, докато накрая чувам какво си говорят.

— … да правя каквото казваш? Защо винаги се опитваш да развалиш всичко?