Саймон Бекетт - Кървави белези

Не мога да чуя отговора на Матилде, разбирам само, че се опитва да я утеши. Гласът на Гретхен става все по-рязък.

— Да, правиш го! Кой ти дава правото да ми казваш какво да правя? Писна ми да се държиш като…

Чува се силен звук от плесница. След миг вратата се отваря рязко и Гретхен изхвърча навън. Матилде се появява на прага след нея.

— Гретхен!

Гласът й звучи измъчено. Гретхен се обръща и я поглежда в лицето, на бузата й ясно се вижда червеният отпечатък от плесницата.

— Мразя те.

Изтичва през двора. Матилде прави няколко крачки след нея, но спира, когато чува, че Мишел плаче. Преди да ме забележи, цялото нещастие е изписано ясно на лицето й. Обръща се и влиза вътре при сина си.

Излизам изпод навеса на конюшнята, като първо се оглеждам, за да се уверя, че Гретхен я няма. Какъвто и проблем да има с Матилде, предпочитам да не заставам между двете. Във фермата отново цари обичайната тишина. Тръгвам обратно към плевнята, не знам какво да правя. Няма никакъв смисъл да забърквам нова порция хоросан, сигурно вече наближава обяд и след като сутринта станах толкова рано, никак не ми се иска да се катеря по скелето точно сега. Ожаднял съм от кафето, затова отивам да пийна малко вода от крана. Както винаги вътре е хладно, мирише на старо дърво и кисело вино. Пускам крана и слагам шепи под студената струя. Чувам и някакъв друг шум въпреки плисъка на водата. Спирам крана и излизам от плевнята, бършейки ръцете си в гащеризона. Откъм гората край езерото се чува някаква дандания. Прекалено далече е и не мога да разбера какво става, но ако се съди по квиченето, сигурно още едно прасе се преселва в отвъдното.

След това чувам писък.

Гретхен.

Тръгвам по черния път, забивам бастуна в земята и се придвижвам като ту тичам, ту скачам на един крак. Врявата става още по-силна, когато наближавам кочините на прасетата. Чуват се викове, лаене и квичене. Стигам до поляната и виждам Жорж, нереза и Лулу, които се въртят в някакъв странен танц. Възрастният човек се опитва да вкара нереза в заграждението, а в същото време Лулу се хвърля като луда към него. Вбесеният нерез се върти в кръг и се опитва да достигне до кучето, блъска се в дъската, с която Жорж се опитва да го избута, и за малко да повали стареца на земята.

Гретхен стои наблизо като вкаменена, притиснала ръце до устата си.

— Хвани кучето! — крещи Жорж към нея, като се опитва да препречи пътя на нереза и едновременно с това да изрита кучето далече. — Махни кучето оттук!

Гретхен не помръдва. Виждам, че възрастният мъж бързо се уморява. Все по-трудно му е да задържи двете животни далеч едно от друго. Поглежда ме, когато се появявам на поляната, и Лулу използва този момент, за да се шмугне зад краката му. Жорж се олюлява и вече не стиска дъската така здраво, в момента, в който кучето се опитва да се измъкне настрани, нерезът се спуска към него. Чува се пронизителен писък и силно хрущене, когато задният крак на шпаньола попада в челюстите на нереза.

Моментално се хвърлям право към нереза, надявам се, че ще успея да го задържа далече от кучето. Все едно се блъскам в ствола на голямо дърво. Инерцията ме прехвърля през гърба на прасето, оставам без дъх, когато се стоварвам на земята от другата страна на животното. Опитвам се да се отдръпна настрани, ритам като луд към бивните на нереза, който вече се е извърнал към мен, и в този момент Жорж поставя дъската между нас.

— Вземи друга дъска! — крещи той.

Виждам една подпряна на оградата. Спускам се към нея, като по пътя вдигам бастуна си от земята. Заставам до Жорж и започвам да бутам прасето с дъската, след това стоварвам бастуна си върху главата му.

— Не толкова силно! — скастря ме Жорж.

Нерезът така или иначе не усеща. Той се блъска и бута в дъските, а Лулу пълзи и се опитва да се измъкне настрани, задният й крак се влачи след нея. След това Арно се появява до нас и натиска животното с цялата си тежест. Тримата бутаме и удряме прасето, използваме дъските, за да му пречим да вижда, и най-накрая успяваме да го вкараме в кочината. То се хвърля към оградата, но Арно вече е затворил и залостил вратата.

Обръща се към Жорж, като диша тежко и гледа мрачно.

— Как успя да излезе?

— Вратата беше отворена — заявява Жорж без всякакво колебание.

Той е най-малко задъхан от трима ни.

— Господи, не я ли провери?

Възрастният мъж поглежда Арно с укор.

— Проверих я.

— Не може да се отвори сама!

— Така е — съгласява се Жорж.

— Къде е Гретхен? — пита намръщено Арно.