Саймон Бекетт - Кървави белези

Няма я наоколо. Но Матилде е тук, клекнала до шпаньола. Задната му лапа виси само на окървавената кожа. Арно поглежда кучето и стиска устни.

— Ще донеса пушката.

Матилде се опитва да вдигне животното.

— Какво правиш? — пита Арно.

— Ще я занеса в къщата.

— Стой тук. Връщам се след малко.

— В града има ветеринар. Ще закарам кучето там.

— Не. За нея е най-добре да й тегля куршума.

Матилде не отговаря. Изправя се на крака, притиснала Лулу до гърдите си. Кучето изпищява, когато кракът му увисва.

— Не чу ли какво казах? — ядосва се Арно.

— Чух.

Тя пристъпва напред. Той препречва пътя й.

— Никъде няма да ходиш. Остави я на земята и…

— Няма!

Отказът й го кара да замръзне на място. За първи път я виждам да му се противопоставя. Арно впива поглед в нея, но тя не мигва, лицето й е пребледняло, докато по неговото са избили гневни червени петна.

— Няма да ти позволя да я убиеш.

Този път не повишава глас, но не оставя съмнение, че е твърдо решена. За миг ми се струва, че Арно ще я удари. Но той отстъпва настрани.

— Прави каквото искаш. Но не очаквай да платя за ветеринаря.

Матилде го подминава, носейки с мъка тежкото тяло на кучето.

— Дай я на мен — казвам аз.

— Ще се справя.

Но не настоява. Лулу изскимтява, когато я хващам. Усещам, че Арно ме наблюдава. Изведнъж ми идва на ум, че може би си мисли, че причината да помагам на Матилде е казаното от него тази сутрин, че по този начин изпълнявам своята част от мълчаливото ни споразумение. Тази мисъл ме вбесява, обръщам се и виждам, че Гретхен е застанала зад нас.

Лицето й е изцапано от сълзи. Опитва се да не поглежда към Лулу, макар че погледът й непрекъснато се връща към крака на кучето.

Арно минава покрай мен и я хваща за рамото.

— Ти ли отвори вратата?

Тя е отпуснала глава на гърдите си. Арно я стиска за раменете и я разтърсва.

— Отговори ми! Ти ли отвори вратата?

— Не!

— Тогава как излезе нерезът?

— Не знам! Остави ме на мира!

Тя се опитва да се отскубне от ръцете му, но той я обръща така, че да вижда кучето.

— Виж! Виж какво направи!

— Нищо не съм направила! Остави ме!

Измъква се от ръцете му и побягва в гората. Арно я проследява с поглед, след това се обръща към нас.

— Тръгвайте, щом така сте решили! — нарежда той и с тежка стъпка се отправя към кочините.

Опитвам се да не друсам много кучето, докато го нося към къщата, оставил съм Матилде да вземе бастуна ми. Кракът ми се държи сравнително добре. Стигаме до микробуса и тя постила едно старо одеяло на предната седалка. Шпаньолът трепери, но близва ръката ми, когато го оставям там. Задният му крак изглежда така, сякаш е бил смлян в месомелачка. Счупената кост се показва през окървавената козина и за първи път си мисля, че Арно може би е прав. Така само удължаваме страданията му. Но кучето не е мое и не ми е работа да се обаждам.

Матилде затваря вратата и отива до шофьорската седалка.

— Искаш ли аз да я закарам? — питам, защото знам, че никак не й се ходи в града.

— Не, всичко е наред.

— Да дойда ли с теб?

— Не, благодаря. Ще се оправя.

Държи се като напълно чужд човек. Наблюдавам я как потегля по черния път и се движи бавно през неравностите. Микробусът стига до завоя и изчезва, след него остава само прахолякът, който бавно се разнася. Когато шумът от двигателя заглъхва, сякаш не се е случило нищо.

Следващата седмица Джулс отново идва в бара. Все още е рано и няма хора. Кай, приятелят на Сергей, ми е донесъл кафе и обсъжда с Ди най-добрата рецепта за ориз на фурна. Слушам ги с половин ухо и в същото време наблюдавам входа. Точно се каня да отпия от кафето, когато вратата се отваря и вътре влиза Лени.

Оставям чашата на плота. Сам е, но щом той е тук, има голяма вероятност и Джулс да се появи след малко. Поглежда ме безразлично, но по погледа му личи, че знае кой съм. Отива в онази част на бара, където сервира Ди.

— Бутилка „Стела Артоа“ — поръчва той, без да ми обръща повече внимание.

Протяга се да прибере рестото и в този момент забелязвам златния часовник на ръката му. Часовникът е „Ролекс“ или имитация на „Ролекс“, голям, украсен с камъни. Забелязва, че го гледам.

— Какво?

— Просто се възхищавам на часовника.

Сещам се за това как ни попита колко е часът, когато с Клоуи го срещнахме на тъмната уличка. След толкова време не очаквам да си спомня случката, а и да помни, надали би я свързал с мен. Но съм го подценил. Брадясалото му лице се доближава към моето.